дойдете с мен.
Мавритания се опита да възрази — искаше да вземат още някой от неговите хора, но Шамборд беше непреклонен:
— Няма да оставя дъщеря си, а и капитан Бонард ще ни е нужен. Най-неотложната задача, която стои пред нас, е да бъде възстановен прототипът. За тази цел ще ми е необходимо място, където да работя. Както виждате, преценил съм всичко. Съжалявам, че няма място за още някого, но това е положението.
И Мавритания беше принуден да отстъпи, въпреки че Абу Ауда се беше намръщил неодобрително.
— Ти се погрижи за останалите, Абу Ауда — обърна се той към лейтенанта си. — Организирай придвижването, така че да можете в най-скоро време да се присъедините към нас.
— Ами американецът, Смит? Да го убия ли? Само ще ни създава грижи… Заради него…
— Не! — рязко го прекъсна Мавритания. — Казах вече. Смит е ценен. Може би дори по-ценен, отколкото мислех… Но го пазете добре. Ти отговаряш за него, Абу Ауда.
Качиха Терез на борда на хеликоптера въпреки протестите й. След малко „скаутът“ се издигна във въздуха и се насочи на север, към Европа. Абу Ауда нареди да завържат ръцете на Джон и групата забърза към доста отдалечената магистрала, където ги чакаха два закрити камиона. Последва дълго, изнурително пътуване през пустинята, докато най-после стигнаха едно от шумните пристанища на Тунис. От там ги взе корабче като онова, с което Джон беше пътувал предния ден.
На борда на корабчето завързаха и очите му. Минаха часове и по едно време се унесе в сън от люшкането, но когато чу хвърлянето на котвата и гръмки подвиквания на италиански, изведнъж се разсъни. Значи бяха в Италия… От тук ги взе хеликоптерът „Сикорски“ и се отправиха в неизвестна за Джон посока.
И ето че сега Джон седеше със завързани очи в хеликоптера на терористите. По някое време горивото щеше да свърши и щяха да кацнат някъде, но нямаше никаква представа къде — можеше да е в Сърбия или във Франция… Беше прекарал часове в напрегнат размисъл, измъчван от безпокойство, и имаше чувството, че главата му щеше да се пръсне от толкова въпроси без отговор. Жива ли беше Ранди? Какво беше станало с Питър и Марти? Според Терез те не бяха във вилата. Означаваше ли това, че са се измъкнали и Питър е успял да заведе Марти на безопасно място?
Джон въздъхна угрижено. Единствената му утеха беше, че поне компютърът беше ликвидиран.
Оставаше да попречи на Емил Шамборд да направи втори. Още не се беше съвзел от разтърсващото разкритие, че Шамборд работи за терористите и че самият той е организирал нещата така, че да заблуди всички, включително и собствената си дъщеря. Гениалното му изобретение би могло да бъде в полза на цялото човечество, но вместо това щеше да послужи за унищожаването на невинни хора. Как се беше стигнало дотук? Кое беше превърнало учения във фанатик, в хладнокръвен, безскрупулен убиец? Джон си спомни някои факти от досието на Шамборд, върху които не се беше замислил преди време. Майката алжирка… синът, възпитан в традициите на исляма… Как беше убягнало от вниманието му? Може би защото следваше продължението: „в зрелите си години не е проявявал интерес към религията“? Точно така. Беше го приел за даденост и може би дори е било вярно… до един определен момент. Може би, покрусен от загубата на жена си, Шамборд отчаяно беше търсил нещо, за което да се залови, и се беше обърнал към позабравената вяра от детството? Защо не? Беше напълно възможно да е станало точно така. Още повече, че с напредването на възрастта човек започва да се замисля, обръща поглед навътре към себе си, търси връзката си с предците, мястото си в света…
За действията на капитан Бонард, който според генерал Ла Порт беше горещ патриот, също можеше да се намери обяснение — службата в чуждестранния легион, женитбата му за мюсюлманка, отпуските, прекарвани ежегодно в Алжир… Двойствен живот? Очевидно. А междувременно положението му във висшия ешелон на НАТО беше повече от благоприятно за целите на терористите. Дясна ръка на заместник- главнокомандващия, той имаше достъп до цялата текуща информация, при това — без да се набива на очи.
Джон потръпна. Капитан Бонард и доктор Шамборд не бяха попаднали случайно в лагера на терористите — те се ползваха с авторитет сред тях, с мнението им се съобразяваха. И онова стряскащо откровение на Шамборд: „Не аз им помагам, а те на мен!“…
Прототипът беше унищожен, но може би това съвсем не беше достатъчно. Трябваше да се спре Шамборд. Все още имаше надежда, че ще успее, преди да е станало твърде късно. За целта, разбира се, първо трябваше да се освободи. И той поднови усилията си.
Марти беше отново буден и за своя голяма радост, беше сменил болничния халат с току-що донесените от Питър дрехи — тъмнокафяви панталони, черна кашмирена риза и спортни обувки. Огледа се и явно остана напълно доволен от себе си.
Ранди също се беше върнала и сега тримата си блъскаха главите върху проблема, който не им даваше мира, откак в един момент решиха, че е възможно Джон да е жив. Ако наистина не беше загинал при експлозията, то къде би могъл да е?
Този път не разполагаха с никаква следа, с нищо, което поне да ги насочи…
Най-после Марти предложи да не взема поредната доза „Мидерал“, за да запази мозъка си бистър, с надеждата, че ще го осени някой от неговите „проблясъци“.
Ранди беше съгласна.
Марти я погледна с грейнали очи.
— Сигурен ли си, че ще се справиш? — загрижено попита Питър.
— Не ставай смешен! — тросна се Марти.
В това време телефонът иззвъня отново. Беше шефът на Ранди. Новините не бяха много обнадеждаващи. В Алжир не било регистрирано нищо необичайно, но от бреговете на Тунис няколко часа след експлозията отпътувало корабче с дванайсетина души на борда. Корабчето, известно с контрабандистките си рейсове, е отплавало в неизвестна посока. Единият от мъжете на борда бил европеец или американец. Нямало нито една жена, което според Ранди и Марти почти изключваше възможността Емил Шамборд да се е качил на корабчето. Според тях той не би тръгнал без дъщеря си. Питър обаче не беше толкова сигурен.
— Емил не би оставил малката — натъртено каза Марти, учуден как Питър изобщо може да оспорва този факт.
— „Малката“ наближава четирийсет — сухо отбеляза Питър.
— Какво променя това? — намръщи се Марти.
Питър поклати глава.
— Възможно е да са били нашите хора — каза изведнъж Ранди. — А американецът да е бил Джон. Нали терористите използваха подобно корабче, за да стигнат до Алжир? Но може и сред тях да има някой американец…
— Джон е бил! — възкликна Марти. — Сигурен съм!
Питър въздъхна.
— Нека все пак да изчакаме информацията от моите хора.
Марти беше застанал до прозореца и погледът му се рееше навън, а мисълта му се беше устремила към неподозирани висини. Нищо вече не сковаваше играта на въображението му и образите, които се раждаха в него — те преливаха във всички багри и искряха в причудливи форми като в магически калейдоскоп. Марти затвори очи, обзет от странна лекота, и потъна изцяло в своя свят, в който законите на гравитацията не важаха.
Звънът на телефона го сепна и го върна на земята. Той се смръщи.
— Мен търсят! — спусна се към телефона Питър.
Наистина този път обаждането беше за него. Нечий глас със силен лондонски акцент му съобщи, че в Средиземно море, недалеч от алжирското крайбрежие и вдигнатата във въздуха вила, по време на експлозията се е намирала британска подводница. Хидролокаторите й са регистрирали ударната вълна и
