вече нарязано, той не можел да го върне. Су се опитал да ги предума да направят взаимна отстъпка, но всичките му увещания останали напразни.
Ди търпеливо слушаше многословните обяснения на двете страни. В същото време огледа съдебната зала и забеляза, че Хан Юнхан си е отишъл. Когато Су обобщи фактите, съдията се обърна към търговеца и занаятчията:
— Съдът счита, че и двамата сте допуснали грешка. Търговецът, като специалист, е трябвало да забележи, че блокчето е дефектно още при покупката му. А пък занаятчията, като опитен майстор, е трябвало да открие дефекта и без да нареже блокчето. Търговецът го е купил за десет сребърника, а го е продал на майстора за петнадесет. Съдът нарежда търговецът да заплати на майстора десет сребърника. Нарязаните парчета да се поделят между двамата по равно. По такъв начин всеки ще плати глоба от пет сребърника заради липсата на професионално майсторство.
И Ди закри заседанието, като удари с чукчето си по масата.
Когато се върна в личния си кабинет, той каза със задоволство на Хун и Тао Ган:
— Ван Ифан иска да ми съобщи нещо, което не посмя да каже на публичното заседание. Законът не разрешава разпитването на затворници в отсъствие на публика, но в този случай считам, че изключението е оправдано. Сега ще кажа да го доведат тук. Сигурно сте чули как той каза: „Лиу избягал…?“ След малко ще научим повече за…
Изведнъж вратата се отвори и в кабинета се втурна началникът на стражниците, следван от началника на затвора. Първият изпъшка:
— Ван Ифан се е самоубил, Ваша Милост!
Съдията стовари юмрука си върху писалището и кресна на началника на затвора:
— Не претърси ли затворника, песоглавец такъв?!
Човекът падна на колене.
— Кълна се, че когато го заключих, у него нямаше никаква храна, Ваша Милост! Сигурно някой тайно е хвърлил питка с отрова в килията му!
— Значи си пускал посетители в затвора! — извика съдията.
— Никой външен човек не е влизал в затвора, Ваша Милост! — изстена началникът. — Не мога да разбера как е станало всичко това!
Съдията скочи и тръгна към вратата. Следван от Хун и Тао Ган, той пресече двора, мина по коридора зад архивната зала и влезе в затвора. Началникът вървеше напред и осветяваше пътя с фенер.
Ван Ифан лежеше на пода до дървената скамейка, която служеше за легло. Светлината на фенера падна върху разкривеното му лице. Устните му бяха покрити с кървава пяна. Началникът на затвора посочи мълчаливо малка кръгла питка, паднала на пода до дясната ръка на Ван Ифан. От питката липсваше едно парченце. Очевидно затворникът бе отхапал от нея само веднъж.
Съдията се наведе. Питката бе с плънка от захаросани бобени зърна. Такива питки продаваха всички хлебари в града. Но на горната й страна вместо обичайния знак на хлебарницата беше отпечатан друг знак с форма на лотосов цвят.
Ди уви питката в носната си кърпичка и я мушна в ръкава си. Обърна се и мълчаливо тръгна към личния си кабинет.
Хун и Тао Ган гледаха с тревога напрегнатото лице на съдията, седнал зад писалището. Ди знаеше, че отпечатъкът на лотоса не е бил предназначен за Ван Ифан — когато пратеникът му е донесъл смъртоносния подарък, в килията е било тъмно и той не би могъл да го забележи, знакът с форма на лотос е бил предназначен за него — съдията! Това беше предупреждение от „Белият лотос“!
Съдията каза с уморен глас:
— Отровили са Ван Ифан, за да му затворят устата, отровната питка му е дадена от наш служител. В моя собствен трибунал има предателство!
Глава шестнадесета
В архивната зала Ма Жун и Цяо Тай бяха получили картата на провинция Дзянбей и бяха съставили предварителен план на пътуването си. Те избраха два хубави коня и напуснаха града, като тръгнаха на изток. Когато слязоха в равнината, вървяха по пътя около половин час. Ма Жун спря коня си и каза:
— Не смяташ ли, че ако пресечем оризището вдясно, ще стигнем по-бързо до пограничната река? Мисля, че ще излезем на петнадесетина мили по-надолу по течението от нашия военен пост при моста.
— И аз мисля така — съгласи се Цяо Тай. Двамата мъже подкараха конете си по тясната пътека, която водеше през оризището. Беше много горещо и душно, затова двамата се зарадваха много, когато съзряха един малък чифлик. Напиха се до насита с кладенчова вода от ведрото, което им поднесе селянинът. Уговориха се с него да се погрижи за конете им срещу шепа медни монети. Щом мъжът отведе конете в обора, двамата приятели разрошиха косите си и ги вързаха с парцаливи кърпи. После замениха ботушите за езда със сламени сандали, които бяха донесли на седлата си. Докато навиваше ръкавите си, Цяо Тай извика:
— Ей, братко! Това ми напомня за миналите дни, когато бродехме заедно в зелените гори!
Ма Жун го потупа по рамото, после всеки от тях изтегли по една дебела бамбукова тояга от стобора и приятелите поеха надолу по пътеката, която водеше към реката.
Когато стигнаха до брега, видяха един стар рибар, който сушеше мрежите си. За две медни монети той ги прекара на отсрещния бряг. Докато му плащаше, Ма Жун го запита:
— Наоколо няма войници, нали?
Старецът ги погледна изплашено, поклати глава и побърза да се върне при лодката си.
Двамата мъже вървяха през високата тръстика, докато излязоха на един криволичещ селски път. Цяо Тай каза:
— Не сме сгрешили. Според картата този път води към селото.
Двамата нарамиха бамбуковите тояги и продължиха пътя си, като запяха с пълни гърла неприлична песен. След половин час зърнаха селото.
Ма Жун тръгна напред и влезе в кръчмата на малкото пазарно площадче. Той се отпусна тежко на една дървена пейка и се провикна да му донесат вино. Цяо Тай влезе след него. Докато се настаняваше срещу приятеля си, рече:
— Огледах наоколо, братко. Всичко е спокойно!
Четиримата стари селяни, седнали на съседната маса, хвърлиха към новодошлите изпълнен със страх поглед. Един от тях вдигна ръката си с подвит показалец и кутре — предупреждение за разбойници. Приятелите му мъдро кимнаха с глави.
Дотича кръчмарят с две кани вино. Цяо Тай го сграбчи за ръкава и изсъска:
— Какво искаш да кажеш с тия две мизерни кани, песоглавецо? Я ги махни и донеси цяла делва!
Кръчмарят се затътри обратно. После се върна със сина си. Двамата носеха помежду си делва с вино, висока три стъпки, и два бамбукови черпака с дълги дръжки.
— Това е друго нещо! — провикна се Ма Жун. — Няма да си играем с чаши и кани!
Те потопиха черпаците в делвата и пиха от виното на големи глътки, защото бяха ожаднели от дългото ходене. Кръчмарят донесе поднос с осолени зеленчуци. Цяо Тай гребна една шепа. Зеленчуците бяха примесени с огромно количество чесън и червен пипер. Той млясна с уста и каза щастливо:
— Братко, това лакомство е по-добро и от ония, които се продават в града!
Ма Жун поклати глава с пълна уста. Когато изпиха половината делва, те изядоха една голяма паница с юфка и изплакнаха устата си с местен чай, който имаше приятно горчив вкус. Станаха и посегнаха към поясите си за пари. Кръчмарят побърза да откаже, като ги увери, че тяхното посещение е голяма чест за заведението му. Но Ма Жун настоя и прибави щедър бакшиш.
Двамата приятели излязоха. Легнаха на сянка под едно голямо елово дърво и скоро захъркаха гръмогласно.
Ма Жун се събуди от ритник по крака. Той седна, огледа се и смушка Цяо Тай в ребрата. Петима мъже,
