въоръжени с тояги, се бяха надвесили над тях, а наоколо се беше събрала група зяпачи от селото. Ма Жун и Цяо Тай се изправиха.
— Ние сме стражници от трибунала на Дзянбей! — викна един шишкав мъж. — Кон сте вие и откъде идете?
— Сляп ли си?! — запита високомерно Ма Жун. — Не виждаш ли, че аз съм губернаторът на тази провинция, който пътува преоблечен?
Тълпата прихна да се смее. Началникът на стражниците вдигна застрашително тоягата си. Ма Жун бързо го сграбчи за реверите на куртката, вдигна го на две стъпки от земята и започна да го друса, докато зъбите му затракаха. Стражниците се опитаха да помогнат на предводителя си, но Цяо Тай пъхна бамбуковата си тояга между краката на най-високия от тях и го събори на земята. После завъртя тоягата така, че да засвисти само на косъм от главите на останалите. Стражниците се разбягаха, а тълпата започна да им се подиграва. Цяо Тай хукна подире им, като ругаеше на висок глас.
Началникът на стражниците не беше страхливец. Той се бореше юнашки да се освободи от хватката на Ма Жун и на няколко пъти успя да го ритне по краката. Ма Жун го тръшна на земята и бързо взе бамбуковата тояга. Отби с нея тоягата на стражника, насочена към главата му, и на свой ред нанесе страхотен удар в ръката на неприятеля си. Човекът хвърли оръжието и се опита да се вкопчи в Ма Жун, но последният го задържа на разстояние, като размаха тоягата си, която за малко не го улучи по главата. Началникът на стражниците разбра, че няма да устои в тази неравна борба. Той бързо се обърна и побягна.
След малко Цяо Тай се върна.
— Избягаха, мръсниците! — изпъшка той.
— Дадохте им добър урок! — забеляза доволно един стар селянин.
Кръчмарят, който бе наблюдавал събитията от безопасно разстояние, се приближи към Цяо Тай и прошепна бързо:
— Сега е най-добре двамата да изчезвате. Тук има войници на съдията. Скоро ще дойдат да ви арестуват!
Цяо Тай се почеса по главата:
— Не знаех това! — мрачно каза той.
— Не се безпокойте! — продължи да шепне кръчмарят. — Синът ми ще ви преведе през оризищата до Голямата река. Там има лодка. За час-два ще стигнете до Острова на трите дъба. Хората там ще ви помогнат. Кажете им само, че ви праща старият Шао!
Двамата приятели му поблагодариха набързо и малко след това вече се прокрадваха през оризището, водени от младежа. След продължителен преход през калните поля младият човек спря. Посочи към един ред дървета пред тях и каза:
— Там ще намерите лодка, скрита в заливчето. Не се тревожете, течението, ще ви отнесе точно където трябва. Само се пазете от водовъртежите!
Ма Жун и Цяо Тай лесно откриха лодката, потулена между храстите. Влязоха в нея и Ма Жун я избута изпод ниско надвисналите клони. Изведнъж пред тях се ширна реката.
Ма Жун остави тоягата и взе веслото. Заплуваха надолу по течението на тинесто-кафявата река. Скоро брегът остана далеч назад.
— Тая лодка не е ли твърде малка за такава голяма река? — запита неспокойно Цяо Тай, като се държеше здраво за борда.
— Не се безпокой, братко! — отвърна през смях Ма Жун. — Не забравяй, че аз съм родом от Дзянсу. Отраснал съм на лодка.
Той започна трескаво да гребе с веслото, за да избегне един водовъртеж. Бяха стигнали до средата на реката. Обраслите с тръстика брегове се виждаха като тънки ленти в далечината. После изчезнаха напълно. Наоколо не се виждаше нищо освен кафявата водна шир.
— Като гледам толкова много вода, ми се доспива! — каза унило Цяо Тай и легна по гръб. Не проговориха повече от час. Цяо Тай спеше, а Ма Жун трябваше да съсредоточи цялото си внимание в управлението на лодката. Изведнъж той извика:
— Гледай, там нещо се зеленее!
Цяо Тай седна. Той видя множество малки зелени островчета, издигащи се на не повече от няколко стъпки над нивото на водата, обрасли с трева. След половин час стигнаха до по-големи острови, покрити с храсти. Наоколо падаше мрак и се чуваха зловещите писъци на водните птици. Цяо Тай се ослушваше напрегнато. Изведнъж каза:
— Това не са обикновени птичи писъци! Това са тайните сигнали, които се използуват от военните разузнавачи!
Ма Жун измърмори нещо. Той с мъка управляваше лодката през един криволичещ пролив. Изведнъж веслото бе изтръгнато от ръцете му. Лодката силно се разклати. От водата, близо до кърмата, се показа една мокра глава. Други две се мярнаха зад нея.
— Стойте мирно или ще обърнем лодката! — изръмжа един глас. — Кои сте вие?
Този, който говореше, се хвана за борда на лодката. Със стичащата се по него кална вода той приличаше на злокобен воден дух.
— Старият Шао от селото нагоре по реката ни каза да дойдем тук — рече Ма Жун. — Имахме си малки неприятности с тамошните стражници.
— Ще разкажете всичко на капитана! — рече мъжът. После върна греблото на Ма Жун и добави: — Греби право напред към оная светлина!
Шестима въоръжени мъже ги чакаха на грубо скования пристан. На светлината на фенера, който държеше техният водач, Цяо Тай видя, че те носят военни униформи, но без каквито и да било отличителни знаци.
Поведоха двамата приятели през гъста гора. Скоро се видяха светлини, проблясващи между дърветата. Излязоха на една широка поляна. Близо стотина мъже бяха насядали в кръг около огньове и варяха оризена каша в железни котли. Всички бяха въоръжени до зъби.
Отведоха Ма Жун и Цяо Тай в далечния край на поляната, където група от четирима мъже седяха на столчета под три вековни дъба.
— Ето ги двамата, за които докладваха нашите часовои, капитане! — рапортува почтително водачът на ескорта.
Човекът, когото нарекоха „капитан“, беше широкоплещест мъжага с тясна военна куртка и торбести панталони от черна кожа. Косата му беше вързана с червена кърпа. Той изгледа двамата мъже от главата до петите с малките си, зли очи и викна:
— Казвайте, мошеници! Име? Откъде? Защо? Цялата история!
Той говореше с отсечените нотки на военен офицер. Цяо Тай си помисли, че най-вероятно е дезертьор.
— Казвам се Юн Бао, капитане — отговори Ма Жун с предразполагаща усмивка. — Аз и приятелят ми сме просто братя от зелените гори.
Той разказа как бяха влезли в схватка със стражниците и как кръчмарят ги бе изпратил на Острова на трите дъба. Добави, че ако капитанът ги вземе на служба при себе си, ще сметнат това за най-голяма чест.
— Първо е проверим разказа ви! — каза капитанът. После добави към пазача им: — Отведи ги в ограденото място при другите!
Дадоха им по една дървена купичка с оризена каша. После ги отведоха през гората на друга, много по- малка поляна. На светлината на фенера видяха дървена колиба. В тревата пред нея беше клекнал някакъв мъж и ядеше ориза си, а в края на ограденото място едно момиче, облечено в син жакет и панталони на селянка, бе коленичило под едно дърво, също заето с пръчиците за ядене.
— Няма да напускате това място! — предупреди ги пазачът им и се отдалечи.
Ма Жун и Цяо Тай седнаха с кръстосани крака срещу клекналия мъж, който ги изгледа с мрачен поглед.
— Казвам се Юн Бао — приятелски се обърна към него Ма Жун. — А ти как се казваш?
— Мао Лу — отговори другият с кисел глас. Той хвърли празната си купичка към момичето и изръмжа: —
