— Има нещо странно в този човек — заключи Койла.
— Да, и на мен така ми се стори.
— За приятел ли да го смятаме, или за враг? Вярно, че не съм свикнала да мисля за хората като за приятели…
— Не можем да отречем, че ни помогна да те намерим в Хекълой.
— Ами клопката в къщата?
— Може вината да не е негова. Нали все пак ни отведе до правилното място?
— Най-голямата загадка — намеси се Джъп — е как така постоянно изчезва. Както когато наближихме къщата на търговеца на роби.
— Той не е влизал вътре — рече Койла.
— Очевидно е — прескочил е стената, също като нас — каза Страк, но не беше напълно убеден в думите си, нито успя да убеди останалите.
— И как въобще оцелява — не спираше да се чуди Койла, — като обикаля невъоръжен из тази размирна страна. Във времена, когато дори животът на въоръжени орки е изложен на опасност.
— Може би е побъркан — предложи своето обяснение Джъп. — Казват, че боговете помагат на лудите.
Страк въздъхна и каза:
— Няма смисъл да го мислим повече. Който и да е, едва ли ще го срещнем отново.
Военният съвет се състоя в една от галериите. Стените бяха покрити с мъх и мухъл, а по пода се люшкаха морски вълни.
Присъстваха военното командване на Адпар и нейният Съвет на старейшините. Тя презираше и едните, и другите, особено старейшините, които смяташе за изкуфели старци. Но беше длъжна да признае, че дори един абсолютен владетел има нужда от апарат, който да осъществява властта му. Не виждаше обаче смисъл да прикрива отегчението си.
Всички мълчаха, тъй като по право първата дума й принадлежеше.
— Близо сме до пълния разгром на мръковете — обяви тя. — Останаха само две-три гнезда за прочистване. Ето защо заповядвам… — Тя спря и се поправи, осъзнавайки, че е стигнала твърде далеч: — Ето защо, моето желание е това да бъде постигнато преди края на лятото. Или по-скоро до края на така нареченото «лято». Не е необходимо да ви казвам, че студената зима, каквито са зимите напоследък, означава още едно ненужно забавяне. Това е недопустимо. То ще даде възможност на врага да се прегрупира, да се… размножи. — На лицето й се изписа отвращение. — Някой да има възражения? — По тона й се долавяше, че не би търпяла такива.
Тя огледа мрачните им потиснати лица. Един от командирите, известен с дързостта си, вдигна бавно ръка.
— Да? — подкани го тя повелително.
— Ако не възразявате, Ваше Величество — заговори той с неуверен глас, — съществуват някои пречки от стратегическо естество. Останалите колонии на мръкове са най-добре укрепените и ще бъдат най-трудни за превземане. Освен това противникът вече е наясно с намеренията ни и гарнизоните им ще са подготвени.
— И предложението ти е?
— Ще имаме загуби, Ваше Величество.
— Попитах какво е предложението!
— Ваше Величество, ние…
— Нима смяташ, че ще ме спре възможността да изгубим неколцина, дори мнозина от нашите? Струва ми се, командире, че мястото ти не е…
Адпар изведнъж млъкна. После вдигна ръка, опря я на челото си и се олюля.
— Ваше Величество? — обади се най-близкият придворен.
Болката я разкъсваше. Имаше чувството, че сърцето й я изпомпва по цялото й тяло.
— Ваше Величество, какво ви е? — намеси се друг.
Агония проряза гърдите й. Помисли си, че ще припадне. Мисълта, че не трябва да проявява слабост пред тях, й даде малко сили.
Очите й бяха затворени. Около нея сновяха разтревожени военачалници.
— Искате ли да повикам знахарите, Ваше Величество? — попита изплашено един от тях.
— Знахари? Знахари? За какво са ми пък те? Нима смятате, че могат да ми помогнат?
— Не, Ваше Величество. Само ако пожелаете…
— Аз ще реша какво искам! С глупавото си изказване слагате край на тази среща! — Трябваше да се отърве от тях, да не им позволи да я гледат в подобно състояние. — Прибирам се в покоите си. Друг път ще обсъдим военното положение.
Всички се поклониха, докато тя излизаше. Никой не посмя да й предложи помощта си. Когато тя стигна тунела, съветниците си размениха разтревожени погледи.
Веднага щом се скри от очите им, тя спря и си пое мъчително въздух. Наведе се, взе в шепите си вода и наплиска лицето си.
Болката се усилваше. Извираше от стомаха й и се стрелкаше към гърлото. Тя повърна кръв.
За първи път в живота си Адпар се изплаши.
17.
Алфрей и групата му бяха достатъчно близо до Дроган, за да виждат дърветата, растящи по бреговете на Калипарския залив.
Времето ставаше все по-непредсказуемо. За разлика от предния ден сега бе топло и слънчево. Мнозина подозираха, че вариращата сила на магията създава райони на хубаво и лошо време. Алфрей споделяше това подозрение. Неудобството на подобна промяна бе, че тя водеше до появата на ята феи. Но в повечето случаи тези създания само досаждаха, без да пораждат каквито и да било неприятности.
Алфрей и Кестикс обсъждаха достойнствата на различните военни дружини и мястото им в общата военна лига на орките. Разговорът им бе прекъснат от появата на двама конници, които се приближаваха от изток.
— Това са орки, десетник — отбеляза Кестикс.
След няколко минути видяха, че към тях се приближават Джад и Хустук.
Докато те стигнат при дружината, Алфрей вече се терзаеше от тревожни предположения.
— Какво е станало? — посрещна ги той. — Къде са другите?
— Спокойно, десетник, всичко е наред — увери го Хустук. — Идват след нас. Носим ви новини.
Денят бе приятен и Дженеста реши да се поразходи в компанията на своя генерал.
Намираха се на двора, в подножието на една от високите стени на замъка. Там нямаше никакви удобства — нито столове, нито пейки. Само в средата на двора имаше каменно корито за вода с най- прозаично предназначение — за напояване на конете.
Мерсадион стоеше в сянката на стената. Кралицата стоеше на десетина крачки от него. Кой знае защо му се стори странно, че бе застанала на слънце.
Дженеста отново бе във вихъра си и го засипваше с обвинения за поредните му провали.
— … и все още никаква вест от онези подли ловци на глави, нито от всички останали агенти, които разпрати с парите от моята хазна.
— Така е, Ваше Величество. Съжалявам, Ваше величество.
— А сега, когато казвам, че искам да взема нещата в свои ръце и ти нареждам да ми събереш малка армия, какво получавам в отговор? Хленч и извинения!
— Не хленча, милейди, но все пак трябва да разберете, че десет хиляди съвсем не са малка армия
