и…
— Да не искаш да ми кажеш, че не разполагам дори с такъв незначителен брой верни последователи? — тя го изгледа втренчено. — Да не би да твърдиш, че популярността ми сред нисшите оркски ордени е недостатъчна, за да застанат под знамената ми някакви си десет хиляди орки, готови да умрат за моята кауза?
— Разбира се, че не, Ваше Величество! Не е въпрос на лоялност, а на време и възможности. Бихме могли да съберем подобна армия, но не веднага, тъй като ще се наложи да изтеглим наши части от различните фронтове, на които в момента…
Той млъкна, когато видя с какво се занимава Дженеста.
Изправена мълчаливо пред него, тя месеше някаква невидима топка с ръце, като същевременно шепнеше неразгадаеми слова. Постепенно раздалечи ръцете си на десетина сантиметра една от друга и той забеляза, че между пръстите й се е оформил завихрен облак. Всъщност приличаше по-скоро на миниатюрен циклон. Тя не го изпускаше от погледа си. По черната му мъглива повърхност като малки светкавици се стрелкаха белезникави нишки. Облакът продължаваше да се върти и трепти, като постепенно приемаше идеално гладка форма с големината на ябълка.
Започна да сияе. Скоро стана по-ярък от която и да било лампа и вече почти не беше възможно да се гледа право в него. Но беше толкова красив, че Мерсадион не можеше да откъсне поглед от него. Той изведнъж си спомни за заклинанието, което Дженеста бе използвала съвсем наскоро на бойното поле. Започваше по същия начин, а бе завършило с ослепяването на безчислен брой противници. По гърба му пробягаха хладни тръпки и той отправи към боговете мълчалива молба за пощада.
Дженеста отдръпна едната си ръка, а другата обърна с дланта нагоре, балансирайки сияещата топка на милиметри над кожата си. Мерсадион я следеше като хипнотизиран.
Кралицата повдигна бавно ръка, докато сферата се изравни с лицето й. След това го погледна почти кокетно, изду бузи и духна сферата. Съвсем лекичко, като да беше цвят на глухарче.
Малката топка, заслепяваща като миниатюрно слънце, се отдели плавно от дланта й и се понесе към Мерсадион. Тялото му се напрегна. Когато сферата се приближи до него, следвайки напътствията на Дженеста, тя се отклони настрани и се насочи към стената. Мерсадион я проследи с изплашен поглед.
Последва ярко присветване и взрив, наподобяващ гръмотевица. Ударната вълна извади Мерсадион от равновесие и развя робата на Дженеста.
Генералът извика уплашено.
Върху каменната стена остана черно, обгорено петно. Замириса на сяра.
Мерсадион зяпна и извъртя очи към кралицата. Дженеста държеше втора топка.
— Та какво казваше? — попита тя, сякаш нищо не беше прекъсвало разговора им. — Нещо за това, че не си готов да изпълняваш заповедите ми?
— Напълно съм готов, Ваше Величество — побърза да я увери той. — Проблемът е само в недостатъчния брой…
Този път кралицата направо хвърли сферата към него. Тя се удари в стената на един лакът над главата му и избухна с оглушителен трясък. Мерсадион подскочи. По главата му се посипаха парченца мазилка и камъни.
— Генерале, от теб чувам само извинения — рече тя, — а аз искам решения.
Сякаш след като бе започнала, вече беше по-лесно, защото третата топка изникна между ръцете й за броени секунди, напълно оформена и пулсираща. Дженеста се изкиска като малко момиче и я подхвърли, сякаш беше детска играчка.
Тя полетя към него и този път изглеждаше, че ще го удари. Но траекторията й бе така точно преценена, че сферата го подмина веднага щом той опря гръб в стената.
Този път топката се извъртя и цопна в коритото с вода. Всъщност водата сякаш я погълна и почти веднага започна да бълбука и кипи. Над коритото се издигна розова пара и малко след това се показа голото му влажно дъно.
Мерсадион не сваляше втрещен поглед от Дженеста. Видя, че в ръцете й няма нова сфера и побърза да заговори:
— Разбира се, Ваше Величество, възможно е всичко, което вие пожелаете. Ще се заема незабавно с изпълнението на задачата. Сигурен съм, че ще се справим с всички дребни пречки, които могат да се появят при събирането на армията.
— Чудесно, генерале. Знаех си, че ще се съгласите с мен. — Тя изтупа ръцете си, като че бяха прашни. — И още нещо.
Напрежението се върна в тялото на Мерсадион.
— Милейди?
— Става въпрос за дисциплината. Сигурно си давате сметка, че Страк и дружината му имат ореола на герои в някои среди на армията ни.
— За съжаление това е вярно, Ваше Величество. Макар че със сигурност не е широко разпространено.
— Постарайте се да си остане така. Всъщност какво предприемате срещу тази популярност?
— Разпространихме вашата версия… тоест истината за това защо Върколаците са станали изменници. Освен това онези представители на нисшите рангове, които си позволяват да разпространяват заблуждаващи разкази за «подвизите» на Върколаците, се наказват с бичуване.
— Нека това важи за всички рангове и наказанието да се прилага при споменаването на името на Страк. И нека наказанието да бъде екзекуция. Изгорете няколко размирници и останалите ще склонят глави.
— Слушам, милейди.
— Внимание към дребните неща, Мерсадион. Това е тайната на управлението на всяко кралство.
— И тайната на вашия успех, милейди — добави той, с надеждата да спечели благоразположението й.
— Не, генерале. Тайната на моя успех е жестокостта.
В продължение на два дена Страк, Койла, Хаскеер, Джъп и оръженосците се придвижваха, без да срещнат каквито и да било препятствия. Спираха рядко и за малко, колкото да си поемат дъх конете.
Следобедът на втория ден умората си казваше тежката дума. Но в далечината вече се виждаха дърветата на залива и покрайнините на Дроганова гора.
Когато сенките започнаха да се удължават, задните съгледвачи забелязаха към тях от изток да се приближават четирима конници. Нямаше никакво подходящо прикритие на километри наоколо, нито видима причина да смятат, че конниците са част от по-голям отряд.
— Неприятности? — попита Джъп.
— Да… ако смяташ, че не можем да се справим с четирима — отвърна Страк и даде знак да забавят ход.
Изминаха няколко минути и Хаскеер обяви:
— Това са орки.
Страк присви очи и рече:
— Прав си.
— Което не означава, че са ни приятели — припомни им Койла.
— Не. Но пак ще повторя, че са само четирима.
След известно време четиримата ги застигнаха и спряха срещу тях.
— Добра среща! — поздрави ги водачът им.
— Добра среща! — отвърна предпазливо Страк. — Какво ви води насам?
Водачът го погледна внимателно.
— Ти си онзи, нали?
— Какво?
— Страк. Никога не сме се срещали, капитане, макар че съм ви виждал на два пъти. — Той огледа останалите. — А тези са Върколаците?
— Да, аз съм Страк. Ти кой си и какво искаш?
