района. Наложи се да поемат бавно покрай гората, с надеждата да зърнат другарите си.
Както винаги, Хаскеер пръв започна да мърмори:
— Ако питате мен, губим си времето. Защо не почакаме до сутринта?
Този път Койла се съгласи с него.
— Мисля, че е прав. На светло ще е по-лесно.
— И без това закъсняхме — отвърна Страк. — Най-добре да ги намерим колкото се може по-бързо. Добре, ще обикаляме още час. Ако не се получи, спираме.
След тези думи Хаскеер само започна да мърмори повече. Повели конете, те навлязоха в един гъст храсталак. Вече чуваха шума на вълните на около стотина стъпки по-нататък.
— Може да не са стигнали дотук — подметна Хаскеер.
— Какво искаш да кажеш? — попита го Джъп.
— Ами те са малцина. Всичко може да им се е случило.
— Ние също сме малцина — припомни му Страк, — а пристигнахме.
— Дали пък не са отишли в Дроган да преговарят с кентаврите? — попита Койла.
— Ще видим. Сега млъкнете. Наоколо може да се спотайват врагове.
Яздиха десетина минути мълчаливо, когато иззад шубраците долетя шум. Орките наизвадиха мечове. В тъмното изникнаха две черни фигури.
— Елдо! Носкаа! — възкликна Койла.
Размениха си поздрави и прибраха оръжията. След това двамата оръженосци ги поведоха към скрития в шубраците лагер.
Алфрей дойде да ги посрещне и се ухили, като видя Койла. Подаде й ръка.
— Щастлив съм, че си отново сред нас, десетник! Страк, Джъп!
— И аз съм тук — изръмжа Хаскеер.
Алфрей го погледна навъсено.
— Да, но от теб очаквам обяснения.
— Ще ги получиш — обеща Страк. — Но не бързай да му се сърдиш. Как мина вашето пътуване? Случи ли ви се нещо интересно?
— Почти нищо — отвърна Алфрей.
— Е, ние пък имаме много да ви разказваме — засмя се Джъп.
— Елате да се нахраните и да си починете. Като ви гледам, имате нужда и от двете.
Дружината се събра отново. Оръженосците се прегръщаха, тупаха се по гърбовете и си разменяха поздравления. Раздадоха храна и напитки и всички се събраха около огъня. След като приключиха с новините, подхванаха въпроса с кентаврите.
— Още не сме ги виждали — докладва Алфрей. — Не посмяхме да навлизаме в тяхната територия. Решихме да останем тук и да наблюдаваме.
— Правилно сте постъпили — одобри Страк.
— И какво ще правим сега?
— Ще опитаме с мир. С тях нямаме какво да делим. Пък и те са повече от нас и са на своя територия.
— Звучи разумно. Не забравяй само, че макар да не се гневят лесно, никога не прощават на враговете си.
— Точно затова предлагам да идем открито и да преговаряме.
— И ако не отстъпят, тогава какво? — попита Хаскеер.
— Тогава ще потърсим други начини. Дори това да означава враждебни действия, какво пък, от малки сме свикнали да воюваме. Но първо дипломацията. — Той се надигна и втренчи поглед в Хаскеер. — Няма да допусна неподчинение. Ще действаме както аз реша. Ще нападнем само по моя заповед.
Всички кимнаха, с изключение на Хаскеер.
Алфрей протегна ръце към огъня. От устата му излизаха облаци пара.
— Става все по-студено — промърмори той.
Страк се загърна в куртката си и кимна.
— Жалко, че не разполагаме със зимна екипировка.
— Тази сутрин видяхме стадо лембари. Помислих си, че няма да е зле ако убием няколко за кожи. Все още ги има в изобилие по тези места, та няма да е трудно да свършим тази работа.
— Хубава идея. Тъкмо ще си набавим и прясно месо. Но сега не е добре да се навлиза в гората — по тъмно може да се натъкнем на засада. Ще тръгнем рано сутринта, а след лова продължаваме за Дроган.
Станаха рано призори.
Страк реши лично да поведе ловната група. Джъп и Хаскеер поискаха да идат с него. Взеха още Зода, Хустук, Гледег, Вобе, Бохсе и Орбон. Решиха да се разделят на два по-малки отряда, за да не подплашат дивеча.
Тръгнаха пеша. Лембарите не само имаха добре развит слух, но и щяха да надушат конете отдалече.
Малко преди да се отправят на лов, Алфрей дръпна Страк настрани.
— Мисля, че трябва да оставиш звездите при мен — рече той.
— Защо? — изненада се Страк.
— Колкото повече събираме, толкова по-ценни стават. Ами ако по време на лова ги изгубиш? Смятам, че трябва да постъпим по същия начин и с пелуцида. Какво ще кажеш да го разпределим между офицерите? Без Хаскеер естествено.
— Ами…
— Да не си мислиш, че ще постъпя като Хаскеер и ще избягам с тях? С две трети от дружината?
— Не че не ти вярвам, стари приятелю, познаваш ме добре. Но доста си мислех какво може да е станало с Хаскеер. Представи си, че има някакво заклинание, което го е омаяло и го е накарало да действа по този начин.
— Отправено от Дженеста?
— Най-вероятно.
— Но защо да не постъпи по същия начин и с теб? И ще се съгласиш, че това е още един аргумент да ги оставиш на мен. Аз пък ще наредя на другите да ме държат под око и да ме вържат в мига, в който започна да се държа странно. Ако пък не успеят — да ме намушкат.
Страк въздъхна.
— Е, добре — съгласи се той неохотно. След това отвърза кесията и му я подаде. — Но за в бъдеще ще трябва да измислим по-сигурен начин.
— Прав си. Можеш да ми имаш доверие. А сега тръгвай и да не се връщате без кожи.
18.
След по-малко от час забелязаха първото стадо лембари. Приличаха на дребноръсти елени и мъжките имаха разклонени рога, но бяха с по-яки тела. Козината им беше дългокосместа, рошава, кафеникава на цвят и се ценеше високо.
Докато животните пасяха спокойно, ловците се разделиха на две групи. Хаскеер поведе оръженосците. Те трябваше да са викачите и да подгонят дивеча към групата на Страк.
Ловът започна добре. Възползвайки се от елемента на изненадата, те бързо повалиха три лембара. След това животните станаха по-бдителни и се наложи да ги преследват по-дълго. Не бяха особено бързи и орките успяваха да ги застигнат дори на равното.
Страк и групата му тъкмо бяха заели позиция, когато Хаскеер подгони към тях няколко животни. Три от лембарите свърнаха настрани и избягаха. Два се насочиха право срещу Джъп и оръженосците, които ги
