повалиха с копия и мечове. Последният лембар се прокрадна между останалите и се втурна с всичка сила право към капитана на Върколаците.
Вдигнал меч, Страк се приготви да повали животното и да го убие. Лембарът обаче не беше готов да се даде толкова лесно. Точно преди да стигне до Страк, той сви рязко встрани и смени посоката. Мечът на Страк разпори въздуха.
—
Не беше сигурен дали останалите са го чули, тъй като бяха погълнати от лова.
Подплашеното животно се шмугна в една горичка. Той се втурна след него, приведен, за да се предпази от ниските клони. Секунди по-късно изскочи от другата страна, където имаше равна поляна. Страк започна да скъсява дистанцията. Лембарът кръшна и се насочи към няколко ниски хълмчета. Изкатери първия с пъргавината на коза, а Страк пръхтеше на двайсетина крачки зад него. Животното се спусна в падината и тръгна нагоре по втория склон.
Преследването изискваше усилие, но Страк се забавляваше. Когато изкатери второто било, вече беше само на няколко крачки зад лембара. Животното започна да се спуска в дерето, като се пързаляше на задните си крака. Страк се пусна след него. Лембарът стигна дъното и се скри между няколко дръвчета. Страк го следваше задъхан. Мярна го между клоните на дърветата, на един хвърлей копие пред него. Ободрен от факта, че го настига, той ускори крачка.
И тогава светът се стовари отгоре му.
Капитанът се просна по очи с разкъсваща болка в слепоочието и се претърколи върху килим от окапали листа. Преобърна се по гръб, замаян и сгърчен от болка, опитвайки се да не се поддаде на черната пелена, която заплашваше да погълне съзнанието му.
Някой стоеше над него. Успя да различи няколко силуета, докато погледът му се проясняваше. Един от тях издърпа меча от ръцете му. Разговаряха помежду си на насечен, гърлен и странно познат език.
Таласъмите го изправиха грубо на крака. Той изстена. Докато го претърсваха за оръжие, разкъсаха дрехите му. Успокоени, че няма други оръжия, те размахаха боздугани над главата му и го подкараха пред себе си. Имаха и мечове и го сръгваха от време на време с върховете им. Докато крачеше, Страк вдигна ръка да опипа раната на главата си, но един от таласъмите изръмжа нещо и дръпна ръката му надолу. Страк не разбра думите му, но жестът бе достатъчно красноречив.
Отведоха го в дъното на оврага и там го накараха да се изкатери по склона. Боляха го всички кости и леко накуцваше, но въпреки това не му позволиха да забави крачка. Още щом се изкатериха на билото, той забеляза от другата страна голяма ловна хижа. Хрумна му, че едва ли се намира много далеч от останалите орки от ловната група. Проблемът бе, че ги деляха няколко дерета и хълмът и нямаше начин нито да го видят, нито да го чуят. Явно не можеше да разчита на помощта им.
Дишайки тежко, той стигна до хижата, заобиколен от настръхналите таласъми.
Ловната хижа бе непретенциозна, но здрава постройка, каквито можеха да се видят навсякъде из Марас-Дантия. Стените й бяха от трупи, а таванът сламен. Имаше само една врата, на тясната страна, и няколко заковани прозореца. Къщата изглеждаше изоставена и запусната. Сламеният покрив бе хлътнал, прогнил и провиснал от едната страна.
Избутаха го през вратата.
Вътре го очакваше Разат-Каджи.
Роботърговецът го посрещна с едно особено смръщване, което при таласъмите минаваше за усмивка. Лицето му сияеше от радост и жажда за мъст.
— Здрасти, оркче — просъска той.
— Привет. — Страк все още се опитваше да прогони мътилката от главата си. С болката беше по- лесно — просто не й обръщаше внимание. — Предишния път не изчака да се сбогуваме както подобава, а?
— Проследихме ви.
— Не думай. Не за да ми изкажете благодарности, предполагам.
— О, напротив, бихме искали да кажем едно голямо «благодаря» на цялата ти дружина. Особено като се има предвид какви добри парици дава Дженеста за главите ви. Четох в прокламацията, че сте й отмъкнали някаква реликва. За това сигурно също ще има възнаграждение.
Страк се зарадва, че звездите не са в него. Огледа шестимата таласъми, които го пазеха.
— С тези ли ще нападнеш дружината? Да не си решил да пробваш сложен начин за самоубийство?
— Нямам такова намерение. Просто ще пратя вест на Дженеста.
Това отрезви Страк.
— И смяташ, че дружината ще се навърта наблизо, докато пристигне цяла армия?
— Нещо подобно. Особено ако те държа като заложник.
— Няма да ти мине номерът, роботърговецо. Не и с моите Върколаци. Май не познаваш добре орките.
— Никога не е късно да понаучиш това-онова — отвърна насмешливо Разат-Каджи.
Страк бе спечелил достатъчно време, за да си изработи стратегия.
— Всички орки знаят, че цената на войната е смърт. Израснали сме с мисълта, че е ако другарят ти загази, трябва да сториш всичко, на което си способен, за да го спасиш, но не и когато ще заплашиш живота на мнозина. Така че идеята ти да ме използваш за заложник е празна работа. Върколаците просто ще си тръгнат.
— Но ти не постъпи така, когато трябваше да спасиш онази орка — захили се неприятно роботърговецът. — Може би някои индивиди са по-ценни от останалите. В такъв случай командирът трябва да е особено ценен. Ще видим.
За да поддържа разговора, Страк реши да смени темата.
— Не виждам твоите приятели, ловците на глави.
— По-скоро съдружници в една сделка. Ами да, те си тръгнаха по живо по здраво. Не можахме да се спогодим. Изглежда смятат, че аз съм виновен, задето вие избягахте. Сигурно щяхме да се ступаме, но за щастие един от тях го е закъсал здравата и се нуждае от спешна среща с някой знахар. Аз пък знаех подходящия човек и им продадох информацията.
— Сигурно са ти били много благодарни. — Страк огледа помещението. — И сега какво ще правим?
— Ти ще ни погостуваш, докато напиша едно писъмце на шпионите на кралицата. — Търговецът на роби кимна на помощниците си.
Те отведоха Страк в далечния край на помещението. Нямаше кой знае каква мебелировка, ако не се броеше огнището, в което червенееха разпалени въглени, които излъчваха твърде оскъдна топлина, за да прогонят от стаята мразовития въздух. Разат-Каджи отиде до вратата, където бе подпряна една паянтова маса. Разгъна върху нея един пергамент и извади перо.
Страк погледна към огнището. В главата му се оформяше налудничава идея. Нещо, което щеше да се отрази на всички в хижата, но той поне щеше да е подготвен. След като се озърна и установи, че никой не го наблюдава, той бръкна в кесията си и извади шепа пелуцид. След това го хвърли в огъня. Бръкна за още и повтори жеста. Попаднали върху въглените, кристалите мигом се превръщаха в бял дим.
Никой не забеляза нищо близо половин минута, докато пушекът най-сетне започна да изпълва помещението. Страк се опита да задържи дъх. Един от таласъмите се приближи към него, видя пушека и се облещи. Страк погледна към останалите. Изглежда не бяха разбрали, че става нещо. Време беше да действа.
Страк не знаеше почти нищо за физиологията на таласъмите. Но предполагаше, че имат някои общи черти с останалите древни народи. Предположенията му се потвърдиха веднага щом изрита таласъма в слабините. Нападнатият изквича от болка и се преви. Страк го изрита отново.
Сега вече и другите идваха към него. Страк сграбчи таласъма за ръката, с която стискаше меча, и я стовари върху коляното си. Таласъмът изпусна оръжието. Страк го вдигна и промуши чевръсто таласъма в гърба. Измъкна острието и се приготви да посрещне останалите. Те го приближаваха предпазливо в полукръг. Бяха петима, тежковъоръжени, опитни убийци.
— Наистина взе да ти става навик, а? — подхвърли зад гърбовете им Разат-Каджи. — Всеки път,
