Когато се качи на борда на „Червеният дракон“, Савидж като никога изпита задоволство, че корабът бе взел разстоянието до Мадагаскар за цели три месеца. Радостта му обаче намаля, когато научи, че затворникът бе унищожил стоката в трюма, в който бе държан. Реши да не казва на Антония за унищожаването на френските тоалети; с такова удоволствие ги бе избирала. Предупреди екипажа на кораба да отваря очите си на четири, тъй като не бе изключено Бърнард да се появи в Коломбо.
Когато видя, че багажът им ще се пренася от коли, теглени от биволи, Тони започна да се извинява на Адам, че бе донесла толкова много багаж. Истинско божие вдъхновение бе идеята й да включи и господин Бърк в експедицията, тъй като се съмняваше, че без помощта на силната му десница щеше да успее да се добере до плантацията на семейство Лам.
Младата жена гледаше на всичко това като на едно голямо приключение. Роз не можеше да не признае, че внучката й изглежда прекрасно. Дългото, изпълнено с мързелуване пътуване по море я бе разхубавило. А може би това се дължеше на факта, че бе влюбена? Бе достатъчно човек да погледа малко Антония и Адам, за да разбере, че се обичат и че вече са се опознали интимно. Колкото по-скоро се оженеха, толкова по- добре щеше да бъде за всички.
Антония си тананикаше щастливо. Беше очарована от Цейлон. Всичко тук бе съвсем различно от Англия: хората, дърветата и цветята, насекомите, ухаещият топъл въздух. С нетърпение очакваше да види майка си, а много по-силно желаеше да бъде отново със своя близнак. Освен това съвсем скоро двамата с Адам щяха да станат съпрузи.
Изгаряше от желание да зърне „Скокът на леопарда“, защото знаеше колко държи на плантацията нейният любим.
Беше нащрек, за да предпази от всяка възможна опасност или дори неудобство хората, които разчитаха на него. Предстоящата среща с Ив го притесняваше много. Ситуацията бе доста странна. Искаше му се да може да я види преди пристигането на другите, за да уреди деликатния въпрос, но това очевидно беше невъзможно. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да придружи групата до Гавърнмънт Хаус и веднага да се оттегли в „Скокът на леопарда“, за да им позволи да останат в семеен кръг. И дискретно да уведоми Ив, че иска да поговори на четири очи с нея.
В крайна сметка реши да изпрати съобщение до Гавърнмънт Хаус; така щеше поне да уведоми Ивлин няколко часа по-рано за пристигането на майка й и дъщеря й.
Покорен от красотата на местността, младият мъж реши да спрат, за да си починат и да напоят животните. Малък водопад образуваше дълбок вир само на петдесетина метра от пътя.
Антония закара кобилата си до вира, за да бъде близо до своя любим. Шумът на падащата вода щеше да заглуши думите им.
— Все едно, че сме в рая. Ох, как ми се иска да бяхме сами, за да можем да се изкъпем.
— Водата привлича не само красиви, а и опасни неща. Особено по залез слънце, когато, дивите животни от джунглата пристигат на водопой. Никога не се доближавай до вода, когато си сама, скъпа. — Съблече ризата си, натопи я в студената вода и отново я облече. — А, колко приятно. Как издържаш на тази жега, любов моя?
— Тя не ми пречи. Научих се от теб. За пътуването слагам само памучни дрехи и завързвам косите си.
Хвърли поглед към Роз и господин Бърк и изхлузи памучната си риза. Наведе се напред, за да я потопи в студената вода и той едва се сдържа да не я грабне в обятията си. Не бе я любил от доста дълго време. Когато младата жена облече отново мократа си дреха, желанието му пламна още по-силно. Ризата прилепна по тялото й, като очертаваше всяка пищна негова извивка. Погледът му й говореше ясно, че бе превъзбуден.
— Очите ти са сини като Бискайския залив — прошепна чувствено тя.
— Престани. Дръж се прилично. Младата булка би трябвало да бъде целомъдрена.
— Трябваше да помислиш за това в Ирландия, когато отне невинността ми — подразни го Антония.
Савидж протегна ръка и я погали нежно по бузата. Внезапно почувства непреодолимо желание да я защити.
— Ще ми бъде нужна поне една година, за да отнема напълно невинността ти, любима моя.
Лейди Лам прочете два пъти съобщението. Той се бе сдобил с титла, доказваше го подписът му в края на писъмцето. Тя обаче несъмнено нямаше да е толкова високопоставена, както като съпруга на граф. Опита се да го сравни с Корнуолис, но това се оказа невъзможно. Въздъхна. Знаеше, че ако избере Савидж, никога няма да може да го управлява, но просто не можеше да устои на този мъж.
Не можеше да си обясни защо се бе нагърбил да придружава една възрастна жена и едно младо момиче. Вероятно си мислеше, че тя би се зарадвала, ако семейството й присъства на венчавката. Ив обаче никак не бе доволна. Майка й не одобряваше поведението й. Колкото до Антония, коя жена след трийсетте имаше нужда край себе си от седемнайсетгодишно момиче?
През изминалата седмица Бърнард Лам бе обходил всеки сантиметър от „Скокът на леопарда“.
Животът на Антъни Лам висеше на тънка, несигурна нишка. Докато яздеше пред своя братовчед и му показваше растенията, намиращи се в различен стадий на развитие, той представляваше добра мишена за неговия пистолет. Все пак Бърнард успя да се сдържи, тъй като не желаеше да открият трупа в плантацията. Трябваше да разчисти сметките си с Антъни в джунглата, тъй като още с падането на мрака дивите зверове щяха да унищожат всякакви останки от него.
— Е, мисля, че вече разгледахме плантацията. Какво ще кажеш да се поразходим в джунглата днес следобед? — предложи Бърнард.
— Досега винаги ме е придружавал някой тамил, но мисля, че двамата заедно ще бъдем в безопасност — отвърна братовчед му. — Флората и фауната са уникални, екзотични, никога не си виждал нещо подобно.
Ив посрещна радостно семейството си. Ако страничен наблюдател бе присъствал на затрогващата среща, със сигурност щеше да пророни някоя и друга сълза. Господин Бърк бе свидетел, но очите му гледаха насмешливо. Дрехите, маниерите и прическата на Ивлин бяха безупречни и той се питаше колко ли часа бе прекарала пред огледалото, за да ги постигне. И колко камериерки бе наказала заради несръчността им, докато направят сложната й прическа.
Ив ги посрещна според изискванията на етикета, като се насочи първо към майка си в знак на уважение към възрастта и положението й. Това бе една покъртителна сцена. Икономът обаче знаеше колко лъжлива можеше да бъде външността, а и ухото успяваше по-вярно да улови истинските чувства.
Роз бе решила този път да започне всичко отначало. Ивлин подаде буза и лейди Рандолф я целуна нежно.
— Скъпа, толкова съжалявам за Ръсел. Виждам, че вътрешната ти сила ти е помогнала да преодолееш мъката си. Изглеждаш прекрасно.
— Улавям неодобрението ти, че не съм във вдовишки траур — отвърна младата жена. — Колко ми липсваха майчините ти грижи.
След това се обърна към дъщеря си, която пристъпи напред, за да я прегърне.
— Майко, толкова си красива! Радвам се да бъда тук.
Безупречното същество в син шифон очевидно искаше да избегне всякакъв физически контакт. Протегна малката си, отрупана с пръстени ръка, сякаш за да се предпази, и рече:
— Антония, скъпа, толкова си висока. Струва ми се, че си колкото брат си. Трябва да се изкъпеш и преоблечеш веднага.
Радостта на Тони се стопи. Майка й я караше да се чувства по същия начин, както когато бе на шест години — несъвършена във всяко отношение.
Студеният поглед на лейди Лам се спря на господин Бърк, когото познаваше почти откакто се помнеше. Удостои го с една-единствена дума: „Бърк“.
Докато наблюдаваше Ив, Адам Савидж си даде сметка какъв късмет има, че няма да се обвърже с тази жена. Лейди Лам не бе хладнокръвна, тя бе студенокръвна като влечуго.
Най-после домакинята имаше възможност да се обърне към обекта на своите желания. Устните й се
