— Тони, трябва да поговорим!
— Пусни ме, безсърдечен дявол такъв! Ако имах пушка, сигурно щях да те убия!
В този момент някъде в джунглата прозвуча изстрел. Тя се хвана за гърдите.
— Антъни! Той е там с Бърнард Лам!
Заби пети в корема на черния жребец и той полетя напред.
— Почакай! — извика Савидж, но младата жена бе глуха за всичко друго освен за чутия преди миг изстрел.
Бърнард Лам обърна мълчаливо коня си, за да го изведе от джунглата. Мощта пулсираше в тялото му и го подканваше да предприеме следващата стъпка от своето отмъщение. Нетърпението напомняше сексуално желание, но бе далеч по-силно от него. Това беше по-скоро жажда за кръв. Беше му нужен само още един елемент, за да достигне до екстаз. Освен кръв му бе нужен и огън!
Пришпори животното и го поведе към южните склонове на „Скокът на леопарда“, където се простираха хилядите уханни чаени храсти.
Антония, водена единствено от своя инстинкт, яздеше по посока на изстрела. Може би само си бе въобразила. Надяваше се с цялото си сърце да е така, но някакъв вътрешен глас й казваше, че куршумът на Бърнард най-после бе улучил целта си. Струваше й се, че усеща раната в своите гърди. Все още ги свързваше тънка нишка. Ако се скъсаше, той щеше да умре. Надеждата гореше в нея.
Младата жена видя от джунглата да изскача самотен кон и инстинктивно почувства, че той бе на брат й. Макар слънцето да се спускаше бързо към земята и зелените сенки на тропическата гора да ставаха черни, тя не се поколеба.
Когато Тони изчезна в галоп, Адам разбра, че няма време да отива за кон. Бързо се спусна към дърветата. Очите му не пропускаха нищо, ушите му бяха настроени за всеки звук, носът му подушваше опасност.
Не успя да я догони преди да навлезе в джунглата, но бяло-червената й рокля се вееше като знаме пред него и отбелязваше ясно пътя й.
Гъстата растителност принуди коня да забави ход и едва сега Антония забеляза колко опасни бяха тъмните сенки сред дърветата. От всички посоки се носеха непознати шумове. Обзе я паника, бе готова да обърне коня си. Тогава забеляза бялото и червеното.
Скочи от гърба на животното; дори не смееше да произнесе името му, тъй като той може би не бе в състояние да го чуе. Отпусна се на колене до него, затаила дъх от ужас. Черният жребец, усетил чуждото присъствие, завъртя очи, наостри уши и се спусна обратно натам, откъдето бе дошъл.
Макар очите й да бяха замъглени от сълзи, младата жена видя червеното петно върху гърдите му. Протегна треперещата си ръка към бузата му. Не можеше да разбере дали диша.
— Тук съм. Сега вече всичко ще бъде наред.
Савидж не забави крачка, когато навлезе в гъстата растителност на джунглата. Изпита облекчение, щом видя насреща си коня й. В следващия миг от устата му се откъсна проклятие — седлото бе празно. Хвана влачещата се зад уплашеното животно юзда и го придърпа решително към себе си. На жребеца очевидно не му се искаше да се връща отново сред гъсталака. Младият мъж чуваше ударите на сърцето си. Знаеше какво бе усетил конят.
Зелените очи наблюдаваха с безкрайно търпение и коварство. Подушил кръвта, леопардът се бе приготвил за скок. В мига, в който момичето се приближи към ранения, деветдесеткилограмовият убиец изпъна предните си крака, извади ноктите си и скочи. Антония изпищя и се претърколи встрани от звяра, който се стовари върху тялото на брат й. Погледна я внимателно и започна да ближе кръвта върху гърдите му, като изръмжа предупредително.
Тони грабна някакъв паднал наблизо клон и смушка с всичка сила леопарда. Голямата котка незабавно премина в настъпление. Само след секунди момичето вече бе повалено по гръб, а хищникът бе готов да впие зъби в него.
Страхът парализира Савидж за част от секундата, но той се пребори веднага с него. Завърза коня и извади пистолета си, но не посмя да стреля. Грабна ножа си и скочи. Човек и леопард ръмжаха, вплетени един в друг.
Адам присви глава между раменете, за да предпази врата си от смъртоносните зъби на котката. Дори невероятната сила не можа да му помогне и той скоро се озова по гръб. Знаеше, че ще стане така. Заби ножа в корема на хищника и го дръпна нагоре, към сърцето.
Когато се изправи на крака целият бе в кръв. Страхът отново го обзе. Антония лежеше и ридаеше. Тя също бе в кръв, само че това бе нейната, а не на леопарда. Не можеше да направи нищо за нея тук; трябваше да я отведе до къщата.
Първо повдигна Антъни, постави го върху седлото и удари коня, за да го накара да се движи в желаната посока. После вдигна с безкрайна нежност своята любима и я притисна към сърцето си, като шепнеше успокоителни слова в ухото й. Тя извърна лице от него. Макар ранената да бе тя, в мига, в който го отблъсна, неговата болка стана по-голяма.
Савидж се движеше бързо, за да излезе по-скоро от потъналата в мрак джунгла. Измъкна се от гъсталака и пред погледа му се разкри червено зарево, което започваше да осветява небето. Разбра веднага какво бе то, откъде идваше и чие злодеяние беше.
Пожарът предизвика суматоха. Работниците се събираха на сборните пунктове за инструкции. Щом Савидж се появи, тамилите, които бяха готови да дадат живота си за него, го заобиколиха незабавно.
— Чаят, сахиб, чаят! — крещеше главният управител.
— Знам. Върви, направи каквото можеш, но не излагай на опасност живота на работниците — извика в отговор той. — Помни, огънят винаги се разпространява нагоре!
Дотича Денвил, следван от десетина въоръжени пазачи. Един от мъжете водеше коня с отпуснатото тяло на Антъни.
— Нека да ви помогна! — извика Денвил; факлата в ръката му освети окървавения Адам.
— Бърнард Лам е направил това. Знам го как мисли. Заведи пазачите при каучуковите дървета и сушилнята. Това ще бъде следващият му удар! — После нареди на човека, който водеше коня. — Отведи го в къщата!
Слугите, обучени от Джон Бул, бяха компетентни и пъргави. В задната част на дома имаше нещо като лазарет, създаден специално за помощ при нараняванията, които се случваха доста често сред работниците. Двамата млади мъже, които работеха в него, можеха да се справят с всичко, като се започне от премазани пръсти и се свърши с ухапване от змия. Адам остави Антъни на техните грижи с едно-единствено изискване: „Запазете живота му!“ На подобна заповед не смееха да не се подчинят.
Антония отнесе в своята стая. До стената стояха две слугини и очакваха мълчаливо разпорежданията му.
— Вряла вода, превръзки! — нареди той. Съблече напоената си с кръв риза, пусна я на пода и с ножа си разряза онова, което доскоро бе бялата рокля на неговата любима.
Прекрасната копринена кожа на младата жена бе разкъсана на корема и на бедрото. Раните не бяха дълбоки, но имаше опасност да се инфектират. Светлосините му очи се вторачиха невярващо в закръгления й корем, а след това потърсиха погледа й. В очите му тя прочете обвинение. Тони сведе клепачи и обърна лице към стената.
Едната прислужница донесе водата и превръзките, другата — мехлем от тропически растения и шишенце с опиум. Савидж се колеба дълго. В крайна сметка реши — не можеше да понесе мисълта тя да страда излишно.
— Пий!
Антония не посмя да се възпротиви.
Силните мазолести ръце бяха способни на безкрайна нежност. Проми раните й, като се молеше наум клепачите й да натежат преди да използва дезинфектанта. Очите й все още бяха пълни със сълзи.
— Антъни? — прошепна тя.
— Жив е — отвърна твърдо той.
Тя затвори очи облекчено, но сълзите продължиха да текат от тях.
