Савидж взе шишенцето с антисептик.
— Тони, страшно ще те заболи от това.
Младата жена повдигна клепачи и се взря в него. Погледът й му казваше ясно, че надали щеше да изпита по-голяма болка от онази, която той самият вече й бе причинил. Дори не извика, когато заля раздраната й кожа с дезинфекциращото средство, но прехапа устни до кръв, докато я мажеше с мехлема и я превързваше.
Когато упойващото средство подейства и тя затвори очи, Адам повика пазача от верандата.
— Искам да отидеш до Гавърнмънт Хаус и да занесеш тази бележка.
Надраска набързо няколкото думи.
И двамата близнаци са ранени. Ела незабавно. Доведи свещеника.
Савидж се взираше в лицето пред себе си. Приликата с Антония бе изключителна, но по лицето на младежа ясно се виждаше набола брада. Болногледачите го бяха съблекли до кръста и почистваха усърдно раната. Лежеше върху безупречно бял чаршаф, а устните и лицето му бяха пребледнели въпреки слънчевия загар.
— Прострелян е, сахиб.
— Знам това, Аджит. Извадихте ли куршума?
— Не смеем, сахиб. Наредихте да запазим живота му. Вие също кървите. Трябва да се погрижим за раните ви.
— Това са драскотини — заяви Адам.
Повдигна марлята, за да огледа огнестрелната рана. Съмняваше се, че бяха засегнати сърцето или дробовете. В противен случай тежкото пътуване върху седлото щеше вече да го е довършило. Опипа дупката с пръст. Не усети нищо и напъха показалеца си по-дълбоко. Най-накрая докосна куршума. Беше заседнал в мускула и това може би го бе спасило.
Младият мъж реши, че е по-добре да не използва нож, и продължи да действа само с пръста си, докато успя да извади оловното топче. Кръвта бликна отново. Притисна раната с чиста марля. Внезапно зелените очи, оградени от черни ресници, се отвориха.
— Да ме убиеш ли се опитваш, или да ме излекуваш? — намери сили да се пошегува Антъни.
— Струва ми се, че имаш няколко живота, също като сестра си — заяви с огромно облекчение Адам.
Младежът затвори очи от болка, но след около минута ги отвори.
— Познаваш ли сестра ми?
Погледът му бе изпитателен.
— Познавам я. Аз съм Адам Савидж.
— Моят настойник? — попита невярващо Тони и отново изпъшка от болка.
Леопардът кимна.
— Скоро ще ти стана и зет.
Антъни се засмя, но веднага се намръщи.
— Боже, как боли!
— Току-що извадих куршум от теб.
— Онова копеле ме простреля!
— Точно така го наричам и аз, „Бърнард-копелето“. Мисля, че кръвотечението ще те държи прикован към леглото, но въпреки това искам да ми обещаеш, че ще лежиш кротко. В противен случай кръвта ще рукне отново. Не мога да губя повече време да се правя на болногледачка. Братовчед ти подпали чаената ми фабрика и безценните ми чаени храсти.
Тони бе ужасен.
— Ще го убия, кучия му син!
— Ще лежиш тихо и мирно. Тук заповедите давам аз. — Обърна се към Акбар. — По-добре приготви превръзки за изгаряния. Всеки момент ще започнат да пристигат обгорени от пожара.
Навън се чуха гласове.
— Струва ми се, че халюцинирам — обади се Антъни. — Току-що чух господин Бърк.
Савидж кимна.
— Роз също е тук. Оставям те в сигурни ръце.
Посрещна ги в просторната дневна. Лицата им бяха пепеляви. Побърза да ги успокои.
— И двамата ще се оправят. Антония е одрана от леопард. Превързах раните й и й дадох приспивателно. Страхувам се, че Антъни е прострелян, но вече е буден и в пълно съзнание. Той е там, в лазарета.
— Като прочетохме молбата ти да доведем свещеник, помислихме, че някой умира — изхълца Ив.
— Съжалявам. — Адам се обърна към църковния служител. — Повиках ви, за да извършите едно бракосъчетание, но това ще трябва да почака. „Скокът на леопарда“ гори.
Бърнард Лам не беше на себе си от радост, когато застана под една индийска смокиня, за да се наслади на пламъците пред себе си. В началото те започнаха да облизват като на шега един от чаените храсти и изведнъж, когато вече си мислеше, че огънят никога няма да се разгори, бе избухнал пожар. Той се разпространяваше мълниеносно във всички посоки. „Глупавите чернилки“, както наричаше индийците, бяха дотолкова заети да викат и да се мятат насам-натам в безплодните си опити да спасят безценните чаени храсти, че успя да се качи на втория етаж на фабриката и да подпали и нея.
Остана там прекалено дълго, хипнотизиран от пламъците и миризмите, които бяха негово дело. Гледката бе по-внушителна от пиротехническия парад във Воксхол Гардънс.
Промъкна се отново до смокиновото дърво, но видя, че конят му го няма. Прокле страхливото животно. Сега щеше да му се наложи да върви пеш до каучуковите насаждения. До тях имаше доста път, но поне знаеше точно къде се намират.
Бърнард се взря невярващо, когато се озова недалеч сушилнята. Беше наобиколена от въоръжена охрана. Проклетият Савидж веднага бе предвидил къде щеше да бъде следващият му удар. Заобиколи с надеждата да се приближи към редиците каучукови насаждения откъм далечния им край. Божичко, смрадливите индийци пазеха и там, вардеха всеки ред. Легна по корем, като наблюдаваше охраната и се опитваше да разгадае линията, по която се движеха с готови за стрелба пушки. Бърнард лежеше неподвижно, наблюдаваше и очакваше своя ред; знаеше, че той ще дойде. Чувстваше се всемогъщ. Бе премахнал пречката, която стоеше на пътя му към Лам Хол. А сега щеше да унищожи онова, което бе най- скъпо за врага му: „Скокът на леопарда“. Подпалеше ли веднъж каучуковите дървета, оставаше му само да драсне клечка и на къщата.
Когато прецени, че най-близките пазачи бяха на не повече от стотина метра, той пропълзя към задната редица. Изруга, тъй като се натъкна на тесен напоителен канал, пълен с вода. Не беше го забелязал в мрака. Трябваше да мине от другата страна, за да подпали насажденията, но не можеше да си наложи да пропълзи през водата. Изправи се на крака и се прехвърли на другия бряг. Ако късметът продължаваше да бъде на негова страна, а той бе сигурен в това, беше достатъчно да запали само едно дърво. Извади дълга кибритена клечка и я драсна. В този миг един от охраната видя пламъчето и обяви тревога.
Бърнард посегна към пистолета си, но не го намери. Беше паднал някъде в богатата, мека пръст, докато бе пълзял. Това не го паникьоса. Прескочи канала и се затича. Дебелоглавите непохватни глупаци не можеха да се мерят с него.
Спасителната джунгла го обгърна в топлия си мрак. Изведнъж усети, че кракът му се заклещи между две паднали дървета. Чу ужасяващия пукот на костта. Преди да успее да извика от болка обаче, удари главата си в нещо с такава сила, че се строполи в безсъзнание.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА
Савидж тичаше към чаените насаждения, които се намираха на около два километра от къщата. Щом стигна до фабриката, видя, че от горните три етажа не бе останало нищо. Бе оцелял само бетоненият първи
