— Постъпи както смяташ за добре, скъпа. Обикновено така правиш — отговори безгрижно Розалинд.
Щом излезе от стаята, Роз се запъти да търси дъщеря си. Лесно откри стаята й. Ив се бе разположила в леглото с поднос със закуска.
— Може ли да поговорим насаме, Ив?
С царствен жест лейди Лам даде знак на прислугата да напусне спалнята й, а след това се обърна към майка си. Излъчваше студено благоволение.
— Правиш го изключително майсторски. В предишния си живот сигурно си имала роби — рече сухо Розалинд.
— Не бъди уморителна, майко — отвърна тихо младата жена.
— Уморена, скъпа моя, не уморителна. Надявам се си готова да чуеш няколко истини. Ив, уморих се да нося вместо теб твоите отговорности. Майчинството не ти подхождаше особено, затова захвърли близнаците като нежелан багаж. Не мисля, че обичаше Ръсел, и не виждам никакво доказателство, че някога си обичала и децата, тъй като винаги си била напълно обсебена единствено от себе си. Осмелявам се да кажа, че досега успя да провалиш всичко в живота си. Но ти си една от най-големите щастливки на света. Дава ти се повторен шанс. Колко от нас имат подобна възможност?
— Какво искаш да кажеш?
Бузите на Ивлин бяха станали яркочервени. Лейди Рандолф сурово и неумолимо изрече:
— Ще отидеш при Антония и ще я убедиш, че двамата с Адам Савидж никога не сте били близки.
На вратата тихо се почука. Роз я отвори. Беше господин Бърк. Съобразителен както винаги, той се бе върнал в Гавърнмънт Хаус, за да донесе всичко, което можеше да потрябва на дамите.
— Ирландецо Бърк, обичам те — стисна ръката му с признателност Роз.
— Аз също ви обичам, мадам — отвърна искрено икономът и внесе сандъка в спалнята на Ив.
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА
Лейди Лам се взира безмълвно във вратата цели пет минути, след като вече бяха излезли. „Така значи, мислят си, че имат монопол над любовта. Как смеят да ме обвиняват, че не обичам собствените си деца?“ Отвори капака на тежкия сандък, за да намери нещо, което да й придаде по-майчински вид.
Естествено сред дрехите й нямаше нищо подобно. След дълъг размисъл се отказа от синия шифон и избра една семпла ленена рокля. После отдели само час за лицето и косите си и най-после се запъти към стаята на дъщеря си.
Тя стоеше до прозореца и се взираше навън. Носеше свободна басмена дреха в синьо, зелено и златно, която подчертаваше тъмната й красота. За пръв път в живота си Ив призна пред самата себе си защо никога не бе проявявала любов към своята дъщеря; знаеше, че един ден тя щеше да я надмине по красота. И този ден бе настъпил.
Тони се обърна и косите й се разпиляха в копринен облак от черни къдрици. Щом видя майка си, в широко разтворените й зелени очи блеснаха сълзи.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да, благодаря.
— Имаш ли настроение да побъбрим малко като майка и дъщеря?
— Не съвсем, майко…
— Антония — помоли настоятелно Ивлин, — дай ми още един шанс.
Младата жена избърса очи.
— Седни, майко.
— Не мога да кажа, че бях особено добра майка, но ако щеш вярвай, аз те обичам, Антония. Още като малко момиченце ти беше толкова хубава, толкова развита за възрастта си, че започнах да ти завиждам. Както си се убедила, близнаците успяват да привличат внимание към себе си. А и беше любимка на Ръсел, и той така и не се умори да се хвали с теб.
— Признавам, че обичах да бъда в центъра на вниманието, но ти винаги си била красавицата на семейството, майко. Чувствах, че никога няма да стана като теб. Толкова съжалявам, че не успях да видя татко, преди да умре.
— Когато баща ти умря, Антония, аз се обърнах към Адам Савидж за финансова помощ. Страхувам се обаче, че когато ти казах, че ще се женим с него, това бе по-скоро израз на моите желания. Както надеждите, така и тщеславието ми бяха разбити на пух и прах вчера, когато поиска моето позволение да се ожени за теб.
Тони се взря в лицето й. Колко ли кураж се искаше, за да бъде произнесено подобно нещо.
— Затова, скъпа моя, ако приемаш предложението му, искам да се венчаете в Гавърнмънт Хаус. Ще поканим всички собственици на околните плантации. Така ще мога да покажа красивата си дъщеря.
Антония се усмихна през сълзи.
— Благодаря, майко. Това е много великодушно от твоя страна, но ние с Адам не се нуждаем от тези неща. Имаме нужда единствено един от друг.
Адам Савидж седеше с мрачно изражение пред онова, което бе останало от трупа. Гигантските пиявици бяха изсмукали и последната капка кръв от тялото на Бърнард Лам. Трябва да бе изживял неописуем ужас. „Отвратителен край за отвратителен човек“ — помисли си младият мъж. Щеше да накара да го погребат там, където го бе открил, в джунглата, не в „Скокът на леопарда“.
Трябваше да уведоми за смъртта му роднините, които очакваха някакви вести в плантацията. Сега, след като животът на близнаците вече не бе в опасност, от раменете му бе паднал огромен товар. Но в сърцето си все още усещаше тежест. Нямаше никакво желание отново да влиза в пререкания с Тони, но ако беше нужно, щеше да използва и сила. Завърза коня си за един кол в сянката на къщата.
Антония седеше на големия му стол на верандата. Той тръгна бавно към нея, като се опиваше от красотата й. Щом го видя да се приближава, тя се изправи и направи неуверено крачка към него. Изведнъж двамата протегнаха ръце и се прегърнаха.
Младата жена заплака на глас и Адам я притисна към гърдите си.
— О, Адам, толкова съжалявам за „Скокът на леопарда“. Знам колко дълго и упорито си работил за тези чаени храсти.
— Тихо, любов моя! Единственото, което има значение за мен, е, че си в безопасност. — Невероятно, но това бе истина. Сърцето му пееше. — „Скокът на леопарда“ не е унищожен. Ще възстановя отново плантацията.
Тя се взря в лицето му.
— Адам, възможно ли е наистина това?
— Ако желаеш нещо достатъчно силно, нищо на света не може да ти попречи да го получиш. — Целуна очите й, след това мина към устата; изгаряше от желание за нея. Антония се засмя щастливо. — Искам те в леглото си тази нощ. Ще се оженим ли?
— Да, моля те! — рече тя и започна да търка в тялото му натежалите си гърди, докато го накара да изпъшка. — Разбира се — прошепна шеговито тя, — но няма да можем да се любим, докато раните ми не зараснат.
— Довери ми се да намеря един… а може би и два начина за това.
Дадоха брачния си обет в просторната дневна на къщата. Антъни предаде сестра си на господаря на „Скокът на леопарда“. Церемонията бе много тържествена. Лейди Антония Лам ставаше госпожа Адам Савидж, господарка на Идънуд и маркиза Блакуотър.
Ив и Роз плачеха, както се полага на майката и бабата на една булка, а когато господин Бърк се приближи да поздрави младоженеца, Тони забеляза сълзи и в неговите очи.
— Моля ви, господин Бърк, не се натъжавайте — промълви тя.
— Скъпа моя, онова, което изпитвам, е облекчение. Савидж да ти носи кофата отсега нататък.
— Ще сложа край на пиенето и на разходките й по панталони — обади се Адам.
Домашните прислужници от „Скокът на леопарда“ бяха надминали себе си. Вечерята, сервирана в
