етаж.
Работниците, наредени в дълга редица, започваща от езерото, си подаваха от ръка на ръка кофи с вода. Чаените храсти по ниските части на склоновете бяха унищожени и овъглени. Пламъците се издигаха все по- нависоко. Мъже и жени рискуваха живота си, за да спасят онова, което бе останало.
Младият мъж изруга. Изкачи забързано ската и нареди на всички, които срещна, да отидат на някое по- безопасно място. Сажди и искри летяха във всички посоки и танцуваха из въздуха като рояци светулки. Миризмата на горящи чаени насаждения бе остра, почти парлива. Тя проникваше в носа, гърлото и дробовете. Този мирис на разрушението щеше винаги да го преследва.
Когато накара и последните работници да слязат от хълмовете, той се присъедини към бригадата с кофите, която се опитваше да спаси останалото от дългата редица навеси със сандъци с чай. Преди да се върне в къщата, Савидж се насочи към каучуковите дървета.
Денвил го пресрещна край сушилнята.
— Успяхте ли да спасите някои от храстите?
Адам поклати глава.
— По-голямата част от пожара е потушен, освен по високите склонове. Той няма да се разпространи насам, дори ако вятърът промени посоката си. Някакъв признак на живот от побърканото копеле, което подпали огъня?
— Да! Един от охраната забелязал човек между каучуковите дървета. Стрелял по него, но той избягал към джунглата.
— Не са ли го хванали? — попита отвратен младият мъж.
— Как да влязат в джунглата посред нощ? — рече с извинителен тон Денвил.
— Е, не мога да ги обвинявам за това — призна Леопардът. — Ще го хвана, не се съмнявай в това, но мисля, че съвсем скоро ще съмне. Охраната да стои на поста си. Онзи може да опита да се промъкне отново.
Изминаха пет часа, преди Савидж да успее да се върне в дома си. Беше три часът сутринта, когато надникна в стаята на Антония. Тя все още спеше непробудно. Баба й също спеше на големия стол край леглото.
Откри Ив да крачи неспокойно в съседното помещение. Той допря предупредително показалец до устните си и тя го последва до просторната дневна.
— Как е Антъни? — осведоми се Адам.
— Господин Бърк е с него. Увери ме, че няма за какво да се тревожа.
Лейди Лам го наблюдаваше с отвращение. Той беше гол до кръста, а по-изцапан човек от него не бе виждала през живота си. Димът и саждите го бяха очернили. Потта бе образувала тъмни вадички. На лицето му имаше засъхнала кръв. Несъмнено щяха да му останат нови белези. Този човек бе прекалено примитивен, прекалено див за нея.
— Ив, между нас няма да се получи нищо.
Тя се поколеба, уплашена да изкаже мислите си. Изсмя се нервно:
— Успя ли изобщо да получиш тази титла?
— Не. Получаването на английска титла се оказа невъзможно.
Ивлин потръпна от облекчение.
— Адам, много съжалявам за „Скокът на леопарда“. Жестоко е човек да измине целия този път, за да види как унищожават плантацията му. — Повдигна рамене. — Дори няма да се върнеш със съпруга.
Той я изгледа съчувствено.
— Влюбен съм в Антония. Ще се оженя за нея утре.
Когато дойде на себе си, Бърнард Лам усети болката в глезена да се разпространява нагоре чак до корема му. Струваше му се, че я чувства дори в главата си. Опита се да освободи крака си от падналите дървесни стволове, стиснали го като в менгеме, но не успя. Очевидно глезенът му се бе подул сериозно.
Адам Савидж се бе отпуснал в басейна, смазан от умора. Десет години къртовски труд бе пратен по дяволите само за няколко часа. Затвори очи. Постепенно стигна до извода, че не бе прокълнат, а благословен. Никой не бе загинал в опустошителните пламъци. Пострадалите щяха да се оправят бързо. Все още имаше земята, нея нищо не можеше да я унищожи. Щеше да построи отново чаената фабрика. И най- важното, Антония спеше жива и здрава под неговия покрив. Изпълни го неописуема радост. Щеше да стане баща. Боговете наистина го бяха благословили.
Глезенът на Бърнард се бе вдървил и той не можеше да понася повече болката. Тя бе обсебила цялото му внимание, така че в продължение на часове не си бе давал сметка какво става наоколо. Сега обаче започваше да го обзема особено усещане, полазиха го тръпки. Кожата му бе студена и лепкава; затрепери. Реши, че трябва да поспи. Щом се развиделеше, щеше да успее да се освободи. Само трябваше да събере достатъчно сили. Затвори очи…
Бърнард се събуди рязко и се опита да седне. Не можеше да помръдне. Крайниците му бяха съвсем безсилни. Погледна тялото си и изпищя, обзет от ужас при вида на отвратителните пиявици, покрили целия му торс.
Внезапно младият мъж осъзна, че го очакваше смъртта. От устата му се изтръгна смразяващ вик.
Адам отвори очи точно в мига, преди сънят да го победи. Слава Богу, че животинският вик му бе напомнил къде се намира. Изскочи от водата; чувстваше се освежен и готов да посрещне новия ден. Странно до каква степен маймунските крясъци можеха да наподобяват човешки.
Лявата му буза бе дълбоко разранена от ноктите на леопарда, затова остави бръснача и повдигна рамене. Поне едната страна на лицето му не беше обезобразена.
Срещна господин Бърк и го покани да закуси с него.
— Как прекара нощта младият Антъни?
— Доста добре, като се има предвид, че само преди няколко часа сте извадили куршум от гърдите му. Промяната в него е поразителна. Последния път, когато го видях, беше още момче. Сега е мъж. Нямам предвид само физически, макар гърбът му да е станал два пъти по-широк от преди. Искам да кажа, че е възмъжал.
— Да работиш на търговски кораб не е като да отидеш на пикник.
— Какво ли не бих дал, за да видя как ще реагира Антония, като го види, но знам, че трябва да оставим близнаците насаме поне за първата им среща. Не съм виждал други толкова близки помежду си деца, но раздялата се отрази прекрасно и на двама им.
— Помоли от мое име свещеника да остане — намигна Савидж. — Днес ще имаме нужда от услугите му.
— Той най-после си легна. През цялото време помага в лечебницата, а нощта бе дяволски трудна и за вас, и за „Скокът на леопарда“.
Младият мъж направи гримаса.
— С усилен труд създадохме това място, с усилен труд и ще го възстановим. Тази екзотична земя е несравнима, тя неизменно се подновява и възражда, както и да я опустошава белият човек.
— И Антъни каза, че ще възстановите всичко. Мисля, че се е влюбил в „Скокът на леопарда“.
В това време Антъни седеше в края на леглото на сестра си и описваше невероятното си спасение.
— Корабът се казваше „Граф Абъргавени“. Всички се били събрали да наблюдават стадо китове, които бурята отклонила от пътя им. На последните слънчеви лъчи някой забелязал жълтата мушама. По-късно ми казаха каква смелост е била необходима, за да ме качат на борда. Спуснали един доброволец с въже над водата и той висял така, докато не успял да ме закачи с кука. Били нужни усилията на десетина моряци, за да ме издърпат на борда. Бил съм в безсъзнание, полуудавен. Това бе щастливият ден за мен, Тони. „Граф Абъргавени“ се бе отправил към Бомбай.
— О, Боже, Тони, нямаш представа как се чувствахме; мислехме, че си се удавил. Съставихме план, за
