разтегнаха в усмивка, със собственически жест хвана ръката му и го погледна право в очите.
— Скъпи Адам.
Синият поглед на Леопарда бе мразовит.
— Лейди Лам — промълви официално, като хвана ръката й и я отмести.
Ив веднага разбра, че той вече не я желае. Колко забавно! И колко зле за него! Беше го обвързала добре и възнамеряваше да го омотае още по-здраво.
Савидж се поклони на дамите.
— „Скокът на леопарда“ е отворен за всички вас. Погледна към своята домакиня. — Няма да се натрапвам повече, но може би утре ще можем да поговорим насаме?
Лейди Лам наклони глава и се обърна с гръб към него.
Антония се изчерви при мисълта, че Адам щеше да уведоми майка й за намерението им да се оженят.
Ив забеляза руменината по бузите на дъщеря си, видя сияещото й лице и изпита ревност, каквато не бе чувствала към никоя друга жена.
— Къде е Антъни? — попита нетърпеливо Тони.
Майка й махна раздразнено с ръка.
— Където ходи всеки ден — в „Скокът на леопарда“. Струва ми се, че ламти за това място!
Роз си помисли, че думата „ламти“, показва точно отношението на дъщеря й към богатия Савидж. Освен това й стана ясно, че отношенията между двамата са били по-особени. Сега вече разбираше защо младият мъж бе настоял да се върне в Цейлон.
Чувството му за чест изискваше да изясни отношенията си с Ив, за да може да се ожени почтено за Антония. Това обаче не се нравеше никак на лейди Рандолф. Някой щеше да бъде наранен от цялата тази работа. Слава Богу, че реши да придружи внучката си. Не мислеше, че момичето може да се справи с язвителността на майка си.
Следващият час премина в трескава дейност. Десетина слуги бързаха насам-натам, пренасяха куфари, подреждаха стаи, носеха разхладителни напитки, пълнеха вани и разтоварваха багажа на новодошлите.
Малката туземка, която помагаше на Антония по време на банята, бе коленичила мълчаливо в един ъгъл и свела очи. Тони бе свикнала да се къпе сама, но това дете не натрапваше присъствието си и не я караше да се чувства неудобно.
Щом се потопи в топлата, приятно ухаеща вода, Антония постави ръка върху корема си. Той вече не бе плосък, а се издигаше леко. Усмихна се над своята сладка тайна. Адам в никакъв случай нямаше да й разреши да предприеме това далечно пътуване, ако знаеше, че е бременна. Замисли се за майка си. Бебето щеше да я направи баба. Усмихна се. Знаеше, че за майка й това бе по-лошо от смъртта.
Тони излезе от ваната и се избърса с дебела кърпа. Малката камериерка се приближи незабавно с дрехите й.
Тъкмо се бе заела с косите си, когато Ив влезе в стаята й.
— Антония, имам гост. Ще трябва да се облечеш малко по-официално за вечеря.
Младата жена прехапа устна. Майка й знаеше как да я накара да се чувства неловко.
— Адам ме увери, че памучните дрехи се харесват в Индия. Все пак мога да се преоблека, няма да ми отнеме много време. Надявам се Антъни да се прибере за вечеря.
— Двамата с Бърнард винаги се връщат около залез слънце.
— Бърнард! — възкликна Тони.
— Да, братовчед ти Бърнард Лам отседна у нас. Изключително привлекателен младеж.
— Света Дево! — извика младата жена. — Той възнамерява да убие брат ми!
— Не говори абсурдни неща.
— Вярно е, майко. Трябва да кажа на Адам. — Обърна се към малката туземка. — Моля те, намери ботушите ми за езда.
— Антония, забранявам ти да тичаш към „Скокът на леопарда“. И престани да го наричаш Адам! С господин Савидж ще се женим! Не след дълго той ще ти стане баща!
ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Кръвта се отдръпна от лицето на Антония. Протегна ръка, за да се хване за нещо. Мургавото слугинче напъха ботушите в ръката й.
— Злият човек има пистолет, мемсахиб — прошепна то.
Тони примигна няколко пъти, за да се пребори със замайването и желанието си да повърне. Искаше й се да изкрещи. Майка й и Савидж; просто не можеше да го понесе! Която и да било друга жена щеше да я нарани дълбоко, но Ив? Чувстваше се така, сякаш Ивлин бе изтръгнала сърцето от гърдите й.
Тогава осъзна, че майка й бе жертва както тя самата. Адам я бе прелъстил и я бе любил, макар да знаеше, че Ив го очаква да се върне в Цейлон и да се ожени за нея. Подобна измама я отвращаваше. Такова предателство, такова двуличие караше сърцето й да кърви. Как можеше да е толкова жесток, толкова порочен, че да прелъсти и майката, и дъщерята?
— Ръсел Лам е единственият баща, който имам и ще имам. — Обу ботушите си. — Трябва да намеря Антъни. Бърнард Лам е хладнокръвен убиец, макар на теб да ти се струва толкова привлекателен. Страхувам се, че се заблуждаваш по отношение на мъжете.
Тони откри конюшнята и стресна един от униформените войници, като взе оседлания му кон. Знаеше, че „Скокът на леопарда“ бе в съседство, но помнеше също така, че се простираше на повече от двайсет хиляди акра. Щеше да й бъде доста трудно да открие Антъни. Обаче невидимите нишки, които свързваха и духовно близнаците, щяха да й помогнат.
През целия път сипеше проклятия над Савидж. Заради глупавия му план сега Бърнард Лам отново преследваше жертвата си. Пришпорваше коня си сред редиците непознати дървета, като викаше близнака си. Беше обзета от такъв ужас, че не можеше да мисли за нищо друго освен за любимия си брат.
В същото това време Антъни ходеше пеш и водеше коня след себе си, за да може да оглежда по- отблизо екзотичните гъби, покрили падналите дървета.
Младежът вдигна поглед към братовчед си, който не си бе направил труда да слезе от коня. Разбра, че той се отегчава.
— Май трябва да се прибираме. Ако съдя по полумрака тук, слънцето сигурно залязва. Джунглата оживява нощем. Не е безопасно да се остава в нея по това време.
Бърнард се усмихна.
— Изобщо не е безопасно място.
И насочи пистолета към своя спътник.
Антъни реши, че братовчед му се цели по някакво хищно животно, и разбра грешката си едва когато усети изгаряща болка в гърдите си. Нещо сякаш го блъсна назад и след това всичко потъна в мрак.
Конят му хукна веднага щом се чу изстрелът. Бърнард се взря в тялото на падналия, обзет от усещане за мощ. Видя как аленото петно върху ризата се уголемява, докато заприлича на цвят на хибискус.
В този час тамилите от „Скокът на леопарда“ приключваха работата си. Онези, които се прибираха от далечния край на плантацията, се взряха със суеверен ужас във видението, което яздеше, подобно на обхваната от лудост богиня. Страхуваха се, че това е Хакшаса, оживелият индуски мит. Беше дошла да ги предупреди за надвисналото над главите им нещастие. Развикаха се уплашено и се разбягаха. Майките потърсиха децата си и се скриха с тях в колибите.
Адам Савидж чу виковете. Скочи веднага и се втурна навън.
Антония, яхнала черен жребец, се носеше насреща му. Бе издърпала нагоре полата и оголила прекрасните си крака. Коленете й бяха притиснати към корема на животното. Когато помежду им останаха само няколко метра, младият мъж разбра, че тя не възнамерява да отклони встрани. Хвърли се към нея, грабна юздата и принуди коня да спре. Леденосините му очи я пронизваха.
— Мен ли се опитваш да убиеш или себе си?
— Не ме интересува особено!
Леопардът разбра веднага, че Ив й бе съобщила онова, което така отчаяно се бе опитвал да скрие.
