плава, ще направя няколко кръга в морето в оставащите часове до мръкване.
— О, Джеръми, благодаря ти! Все пак не рискувай да плаваш сам.
— Съседът ми е добър моряк, ще придумам стария Кент да дойде да търси с мен. Не се притеснявай, ако с „Чайка“ е станала неприятност, ще я докараме на безопасно място до брега.
— Лейди Рандолф, излезли сте без наметало — смъмри я икономът. — Върнете се вкъщи с майор Блънт. Аз ще продължа нататък. Скоро ще настъпи приливът и дори вятърът да е разкъсал платната на „Чайка“, течението ще я докара насам.
Розалинд се върна за наметка твърдо решена да се присъедини към господин Бърк незабавно след потеглянето на госта й. Джеръми Блънт прегърна успокояващо своята домакиня, преди да тръгне, и я увери, че няма за какво да се тревожи. Мъжествената сила на ръцете му я изненада и тя осъзна колко приятно е да имаш до себе си мъж, който е готов да ти помогне.
Грабна една червена пелерина от гардероба си, решила, че яркият й цвят може да изиграе ролята на фар за младите мореплаватели. Уви наметката около слабата си фигура и излезе навън, готова да посрещне онова, което я очакваше, каквото и да бе то.
Когато зърна господин Бърк на чакълестия бряг, си даде сметка, че почти се е мръкнало. Морето беше оловносиво, над него небето беше малко по-светло, но все още натежало от буреносните облаци. Тя стисна ръката на иконома, сякаш за да вземе малко от спокойствието и силата му, после го пусна и рече:
— Аз ще тръгна нататък, а ти се върни към устието на Медуей. Приливът започва. Всеки миг може да ги зърнем.
Разделиха се и се срещнаха отново след около час. Нощта бе настъпила и трябваше да напрягат очите си. Все още се надяваха; не желаеха да се предават.
— Ще изминем същото разстояние за последен път.
Господин Бърк се готвеше да й нареди да се върне, но думите й го възпряха.
— Добре — съгласи се той. — Извикай, ако видиш нещо.
Този, който извика след петнайсетина минути, бе икономът. Когато поредната вълна стигна брега, той забеляза нещо черно. Без да се колебае, се хвърли в морето, за да разбере какво е. Едва след като го хвана, разбра, че е човек, а жълтата мушама различи чак когато погледна към нея от разстояние трийсетина сантиметра.
— Божия майко, жив ли си или мъртъв? — прошепна, после изкрещя: — Роз! Роз!
Опита се да вдигне изпадналото в несвяст човешко същество.
Чу, че Розалинд му отговаря, и дори от това разстояние долови възбудата, радостта и облекчението й. Докато се бореше в тъмната вода, разбра, че нещо му пречи да вдигне тялото. Изруга, когато напипа въжето, свързващо дървената греда с момчето. Не успя да развърже възела и най-накрая издърпа въжето надолу през голите му крака.
Усети, че момчето в ръцете му все още диша, макар да бе в безсъзнание. В този момент дотича Роз, задъхана.
— О, Боже…
— Антъни е — извика той. — Все още диша. Господи, колко е тежък!
— Мили Боже, къде е Антония? — проплака жената.
— Няма и следа от нея… нито пък от „Чайка“. Антъни беше привързан към част от мачтата.
— Антония! Антония! — завика отчаяно към тъмното море възрастната жена.
— Роз, ако искаме да спасим Антъни, трябва да го отнесем в топло легло. Той е в безсъзнание, измръзнал е почти до смърт. Хайде, Роз, трябва да отдадем цялото си внимание и грижи на оцелелия. Съдбата ни върна само единия. Ако не побързаме, може да загубим и него.
Макар сърцето й да се късаше, лейди Рандолф призна пред себе си, че трябва да направи онова, което е разумно и практично. Хвърли последен отчаян поглед към ненаситното море, проплака и последва иконома, който отнасяше безценния си мокър товар към Лам Хол. Роз се наведе и отмести мокрия кичур черни коси, паднали върху челото на момчето. Когато се съвземеше, щеше да им каже къде е Антония.
Слугите стояха във вестибюла, разширили очи от ужас, прислужниците кършеха безпомощно ръце, докато Розалинд даваше нареждания.
— Запалете огън в стаята на Антъни. Той е в безсъзнание и е премръзнал! Стоплете бързо супа! Донесете бренди! И сухи кърпи! Не, тях аз ще ги взема! — Тогава се сети за още нещо. — Повикайте веднага Брадшо. Да отиде у майор Блънт, за да предаде, че Антъни е жив и здрав, но да продължава да търси Антония и „Чайка“.
Господин Бърк отнесе младия лорд Лам в леглото му. Свали обемистата жълта мушама.
— О, бабо…
Роз не можеше да повярва на очите си.
— Мили Боже, това е Антония!
Икономът отстъпи крачка назад от изненада и остави лейди Рандолф да довърши събличането. След като брезентовите бричове и плетената блуза последваха мушамата върху пода, тя уви внучка си в огромна топла кърпа и одеяла.
Влезе една от прислужниците с купа супа в ръка.
— Лорд Лам ще живее ли, мадам? — попита задавено тя.
Розалинд се втренчи в нея. Мили Боже, момичето беше право. Пневмонията бе почти сигурна.
— Да, да, а сега излез, внукът ми има нужда от почивка. Кажи никой да не влиза в стаята му. Искам Тони да бъде оставен в пълно спокойствие. Аз ще се грижа за него.
Когато вратата се затвори, лейди Рандолф и господин Бърк се спогледаха тревожно. Икономът запали сам огъня, докато Розалинд търпеливо хранеше с топла супа внучката си. Антония се бе постоплила, но беше твърде изтощена.
Баба й придърпа завивките плътно около нея и рече успокоително:
— Спи сега, скъпа. Утре ще ни кажеш какво се случи.
Очите на девойката вече се бяха затворили. Обгърната от топлината и сигурността на своя дом, тя вече бе отнесена от Морфей, а на устните й се бе появила едва забележима усмивка на благодарност.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Адам Савидж крачеше напред-назад по палубата на „Червеният дракон“. Седмицата, прекарана в безделие на борда на кораба, го караше да се чувства като затворен в клетка леопард. Неизразходената енергия търсеше отдушник.
Зае се да почиства склада с двата арабски коня, които водеше със себе си в Англия. Най-накрая отиде при капитана и му каза да му възложи някаква работа като на член на екипажа. Освен това пое нощното дежурство като свое постоянно задължение. В тези часове даваше воля на мислите си. Черното кадифено небе, окичено сякаш с милиони диаманти, не само му даваше възможност да изучава съзвездията, но и възможността да отлита от Англия или Цейлон, или от миналото към бъдещето.
Между полунощ и зазоряване, между небето и морето, между Рая и Земята, всичко се виждаше в перспектива. Това пътуване беше символично. Адам затваряше една врата към миналото и отваряше друга към бъдещето. Беше го правил два пъти преди. Когато преди години се отправи към Индия, нямаше представа, че затваря вратата към своето минало.
Баща му беше майстор на мебели. Живееха край Темза, над работилницата. Това бе по-скоро коптор. Трябваше да складират дървения материал на горния етаж, тъй като когато прииждаше, реката унищожаваше всичко по пътя си. Баща му обичаше работата си. Той бе майстор-занаятчия, учил лично при Томас Чипъндейл в „Сейнт Мартин Лейн“.
Адам Савидж не бе наследил способностите на баща си, затова се занимаваше с покупката на дървения материал. Когато той започна да се намира все по-трудно в Англия и трябваше да се внася, цената му стана невъзможна. Младежът наблюдаваше как на пристанището разтоварваха махагон и тиково дърво от пристигналите от Индия кораби и го обземаше горчив гняв, тъй като те не можеха да си ги позволят. След като разговаря с моряците и научи, че дървеният материал можеше да се купи на безценица в Индия, реши да се добере до някой търговски кораб и да осигури сам онова, от което се нуждаеше баща му.
Адам опита за кой ли път да се пребори с чувството за вина. Откъде можеше да знае, че баща му ще
