напред-назад със съкрушителна сила и ги принуждаваше непрекъснато да се снижават, за да не ги покоси или изхвърли извън борда.
Антония бе прехапала устни, за да не изпищи. Но когато светкавицата удари мачтата и до ушите им достигна заплашителното скърцане, тя не се сдържа. Лодката, и без това вече бе достатъчно нестабилна, започна да се накланя. Тогава онова, от което се страхуваха, стана. „Чайка“ се преобърна.
Всичко се случи за секунди. Възприятията на Антония, обаче, бяха забавени. На нея й се струваше, че всяко движение става бавно. Почти седеше на парапета, когато той слезе надолу. Очите й, широко отворени от ужас, видяха надигащата се над тях чудовищна вълна; миг по-късно тя се стовари отгоре им и ги потопи в ледената вода. Когато девойката отново отвори очи, разбра какво значи „морскозелено“. Заобикаляха я милиони миниатюрни морскозелени мехурчета; страхуваше се, че ще влязат през устата й и ще стигнат до носа. Изведнъж си даде сметка, че всъщност те излизат от устата и носа й и разбра, че с този въздух от тялото й си отива животът. Когато мехурчетата престанаха да излизат и въздухът свърши, на нея й се стори, че белите й дробове ще се пръснат.
Изскочи на повърхността със скоростта на коркова тапа. Това сложи край на нереално бавните движения и събитията започнаха да се редуват с главозамайваща бързина. Махна мокрите коси от очите си с изтръпналите си пръсти, като трескаво търсеше с поглед брат си и онова, което бе останало от „Чайка“. За разлика от нея той не бе вързан. Двамата се зърнаха в един и същи миг и се насочиха един към друг.
Близнаците полагаха стоически усилия да не издават паниката си. Веднъж при напълно спокойно море бяха обърнали лодката, за да докажат, че могат да я изправят и да се качат отново в нея. И сега отчаяно се опитваха да изпълнят нужните движения, за да изправят „Чайка“.
Вкопчиха се в кила, който се подаваше над водата, и се опитваха да опрат крака в перилата. Слава Богу, лодката се завъртя от тежестта им. Килът се скри под водата. Те го задържаха там с крака и стиснаха парапета. Внезапно килът се откърти.
Антония пролази вътре, за да изгребва водата, докато брат й остана вън, за да балансира. Когато „Чайка“ започна да се изправя, Антъни скочи вътре, за да й помогне. Онова, което бе останало от тяхната платноходка, бе съвсем несигурно и нестабилно. Те бяха подгизнали и замръзнали до мозъка на костите. Освен това бяха изпаднали в истерия, почти полудели от страх.
В борда се стовари поредната вълна.
— Тони — изпищя девойката. — Държа се! Къде си?
Леден ужас стисна сърцето й.
— Тони! Тони! Тони! — крещеше тя.
Не виждаше друго освен бушуващото море. Нямаше почти никаква видимост, защото дъждът се лееше като из ведро на плътни сиви пелени. Антония реши, че ще различи лесно брат си по жълтата мушама, но тя не се виждаше. Обзе я страх. Това не бе страх за собствената й безопасност; мислеше единствено за Антъни.
Ослепителна светкавица разцепи небето. Младото момиче усети мирис на сяра и разбра, че адът е съвсем наблизо. Видя как мачтата се счупи и падна като отсечено дърво. Беше забравила, че е завързана за нея. Следващото, което помнеше, бе, че е насред морето, дави се и плюе солената вода.
Появяваше се и изчезваше под повърхността като коркова тапа. Водата се затваряше непрестанно над главата й. Въжето, вързано под мишниците й, я стягаше и тя го дръпна. Осъзна, че бе прикрепена към някаква част от мачтата като плаваща греда. Когато тя се блъсна в нея, Антония обви двете си ръце около дървото и така най-после успя да предпази главата си — вече не потъваше под водата.
Къде, за Бога, беше Тони? Опитваше да се убеди, че той най-вероятно се бе качил отново на лодката и сега я търси отчаяно. Водата бе леденостудена и скоро цялото й тяло се вкочани. Не след дълго умът й го последва. Проливният дъжд спря, силният вятър разгони буреносните облаци и светкавиците, а Антония, вкопчена в плаващата греда, се носеше монотонно нагоре-надолу.
Няколко километра по-нататък Антъни беше в същото състояние като сестра си. Лежеше върху носещата се по повърхността кошница от провизиите, която играеше ролята на сал и го отнасяше навътре в морето. Съзнанието му ту се губеше, ту се възвръщаше. В миговете, когато бе способен да разсъждава, чувстваше благодарност, че поне Антония е на борда на „Чайка“ и се носи във вярна посока. В крайна сметка приливът щеше да я изхвърли на брега. За себе си знаеше, че е навлязъл толкова навътре в морето и единственият му шанс бе, ако тръгнат да го спасяват. Подобна вероятност обаче бе нищожна! С настъпването на мрака надеждите му се стопиха заедно с отиващата си светлина и той отново изгуби съзнание.
Всички моряци на търговския кораб бяха излезли на палубата, за да наблюдават стадото китове, отклонили се от пътя си заради бурята. В този момент, мигове преди светлината да се скрие напълно, някой забеляза жълта мушама и нададе предупредителен вик. Бяха нужни смелост, съобразителност и ловкост, но най-накрая един от екипажа успя да придърпа с кука полуживия, изпаднал в безсъзнание младеж. Антъни бе спасен на кораба „Граф Абъргени“, плаващ от Англия за Индия.
Над Лам Хол надвисна смазващо напрежение от мига, в който връхлетя бурята. Оловносивите облаци се зададоха откъм запад и се насочиха към морето. Когато гръмотевицата изтрещя над главите им, Роз се извини пред майора. Не можеше да продължава приятната си среща, да пие чай и да флиртува безсрамно, когато знаеше, че внуците й се намират в открито море.
— Трябва да се кача горе и да видя доколко сериозна е тази буря. От балкона на Антъни се разкрива прекрасна гледка към морето.
Гостът я последва. В стаята завариха господин Бърк, вторачен тревожно в светкавицата, която раздра небето.
— Не се притеснявайте, лейди Рандолф, Антъни е добър моряк, а и двамата са достатъчно разумни, за да се насочат към брега веднага щом видят, че времето се разваля — опита се да я успокои икономът.
Внезапно рукналият дъжд не им позволи да излязат на балкона.
— От години не съм виждала толкова бързо връхлитаща буря — възкликна Розалинд.
— Това е заради непоносимата жега, която ни измъчва вече цяла седмица. Нещо неестествено за Англия — отбеляза майор Блънт.
Само след минути поройният дъжд започна да се изсипва и над морето и Роз възкликна:
— Боже мой, това е истинска буря. Тя ще направи на парчета „Чайка“.
Господин Бърк се опита да я успокои, въпреки че самият той бе страшно разтревожен.
— Готов съм да се хвана на бас, че са успели да стигнат устието на Медуей преди връхлитането на вятъра.
И тримата слязоха долу, за да чакат; надяваха се противно на всякаква логика, че близнаците ще се върнат всеки момент. Вятърът бе изкоренил разцъфтялата пред прозореца на трапезарията дюля. И други дървета в градината бяха повалени.
— Не съм виждал такава буря да връхлита така бързо от един подобен случай в Бискайския залив — заяви майорът.
Икономът го докосна по рамото, за да го предупреди да не тревожи Розалинд. На нея обаче нещо вече й бе подсказало, че трябва да се подготви за неприятности.
Господин Бърк се насочи към вратата.
— Ще сляза до навеса за лодките и ще видя дали вече не са в Бедуей.
— Идвам с теб — заяви тя. — Не мога да стоя и да чакам спокойно.
В навеса нямаше и следа от „Чайка“, затова тръгнаха по брега на реката, който водеше към морето. Времето вече не беше горещо, но бушуващият вятър се бе оттеглил навътре в морето и по крайбрежието беше спокойно. Тримата вървяха по чакълестия бряг и оглеждаха ширналата се пред очите им водна шир. Колкото и да се напрягаха обаче, не можеха да различат нито платна, нито лодка, нито плуващи хора, нито някакви останки.
Майорът взе набързо решение.
— Не виждам смисъл да стоя повече тук, Роз. Сега, след като бурята премина и може отново да се
