Киринда се усмихна победоносно на иконома зад гърба на Леопарда.
— На нея обаче ще й бъдат нужни английски обувки и пантофи. Дайте й веднага такива, за да започне да се упражнява да ходи с тях. Подовете в Англия са прекалено студени, за да се движи боса.
Лицето на младата жена помръкна и сега бе ред на Джон Бул да й се ухили.
Привечер Адам научи с изненада за пристигането на лейди Лам. Всъщност не беше чак толкова изненадан. Едва сега си даде сметка, че дори донякъде бе очаквал появата й. Първото, което му направи впечатление, бе, че тя вече не беше в траур. Бе облякла дълбоко изрязана рокля от най-фин индийски муселин със закичен в пазвата цвят от така редкия син лотос. Русата й коса този път не бе придържана с гребени, а падаше на вълни върху раменете й. Тази вечер изобщо не изглеждаше студена; напротив, на светлината на лампите му се стори уязвима.
Когато останаха сами, Ивлин се приближи до него, постави длани върху гърдите му и го погледна умоляващо.
— О, Адам, моля те, прости ми — промълви.
Беше му пределно ясно, че е дошла да го прелъсти. Макар да беше фригидна, Ив бе готова да се превърне в уличница заради неговите пари и скъпоценности. Младият мъж бе любопитен докъде би могла да стигне.
Престори се, че не издържа на изкушението. Сведе глава, за да слее устните си с нейните, и прошепна:
— Не искам да бъдеш покварена… от друг, освен от мен самия.
Ивлин потръпна.
Сините очи на Адам просветнаха развеселено.
— Предпочитам дамата пред проститутката — промърмори, а след това продължи да я целува.
Когато усети, че му отвръща, свали ръцете си от нея. Тя мразеше способността му да доминира над нея, но той бе твърдо решен да я накара да иска още.
Най-после тя събра смелост да попита:
— Какво ще правиш с опиума?
— Ще го откарам в Англия — отвърна й лаконично.
Младата жена вдигна глава и го погледна в очите.
— Каква е разликата между Англия и Китай?
Обзе го раздразнение. Нямаше навик да обяснява постъпките си.
— В Англия мога да контролирам какво се прави с него. Ще го превърнат в лауданум, с чиято помощ се спестяват ужасни болки на хората — например при рязане на крайник или при раждане. — Пое си дълбоко въздух. — Ив, когато „Червеният дракон“ отплава, аз ще бъда на борда му.
Наблюдаваше напрегнато лицето й. Видя как очите й се разшириха от изненада. Беше си въобразила, че щом му е позволила няколко целувки, ще има право да обсъжда всяко негово действие, всяко негово решение. Савидж се радваше, че почти веднага й бе показал колко се лъже.
— Толкова скоро? — попита тя. Не можеше обаче да се прецени дали паническата нотка, която се прокрадна в гласа й, се дължеше на нейния страх да не го загуби. — Продаде ли „Скокът на леопарда“?
— Не. Давам го под наем на компанията.
Погали бялото й рамо.
— Ивлин, защо не дойдеш с мен?
Мълчанието помежду им се проточи, докато най-накрая тя не го прекъсна.
— Адам, сега Лам Хол принадлежи на сина ми.
Дали бе достатъчно ловка? Дали щеше да й предложи брак? Желаеше богатствата му и знаеше, че единственият начин да ги получи бе, като се омъжи за него. Бракът обаче означаваше да изгуби титлата си, а тя искаше всичко. Тъй като все още не беше сигурна в него, продължи:
— А тук имам подобен на дворец дом, пълен със слуги.
— Идънуд ще бъде като дворец и пълен със слуги — изрече тихо младият мъж.
Ив усети, че краката й се подкосяват от облекчение. В крайна сметка се бе оказало, че наистина е много умна.
— Не мога да мисля сериозно за брак преди изтичането на траура. Иди да видиш твоя Идънуд. Купи титлата, за която говорихме и след това се върни за мен.
— Не искам да се притесняваш за пари, докато ме няма. Уредил съм да теглиш от моята банка в Коломбо.
Видя как очите й светнаха.
Лейди Лам чувстваше, че трябва да се възпротиви на това предложение. Не искаше той да разбере колко важно бе богатството за нея; задачата й не бе лесна, тъй като Савидж бе проницателен човек.
— Адам, не трябва да оставаш с впечатление, че е нужно да ме купуваш.
— Ако парите ми те обиждат, ще ти дам скъпоценности — пошегува се младият мъж; за него тя бе прозрачна като венециански кристал.
Дланта й се плъзна по твърдата му гръд.
— Онези скъпоценни камъни, които залагахме, когато играхме на зар… да не би да са от приказния Град на скъпоценните камъни?
— Да, Ратнапура — отвърна той. — Ходя там всяка година.
— И изнасяш диаманти, рубини и смарагди в Англия, така ли? — попита, затаила дъх.
— Да, но печеля не по-малко и от полускъпоценните камъни. Освен това там се добиват сапфири. А за шепа рупии може да се купи цял сандък с аметисти.
— Това не е чак толкова далеч оттук, нали?
Долови вълнението в гласа й и разбра, че мисълта за скъпоценностите я възбужда. Придърпа нагоре роклята, за да прикрие голото й рамо.
— Като птичи полет наистина не е далеч, но не забравяй, че по средата лежи планината Сабарагамува. Из нея бродят разбойници. Не си ли чувала за практиката на удушаване? Това е ритуалното убиване на пътници. Ратнапура е един от най-ужасните градове на света. Населен е единствено с крадци, убийци и блудници. Забранявам ти да ходиш там, Ив.
Лейди Лам не можеше да си обясни как този мъж успяваше да чете с такава лекота мислите й. Очевидно имаше изключителен опит с жените. Вече от години бе едновременно привлечена и отблъсната от явната му мъжественост. Той я изправи и обхвана лицето й в дланите си, така че да се вгледа в очите й.
— Обещай, че няма да ходиш, и аз ще те обсипя със скъпоценни камъни.
Младата жена преглътна с усилие. Как можеше да устои на подобно предложение? Това бе големият й шанс. Трябваше да го убеди, че желае него, а не богатствата му.
— Ще дойдеш ли при мен утре вечер? — изрече умолително тя, като в същото време го мразеше, задето я принуждава да му се моли.
— Ще опитам.
Ивлин не беше единствената представителка на семейство Лам, която кроеше планове за богатствата на Савидж. Антония се завъртя пред голямото огледало, преди да излезе от стаята си. Полата и сакото й за езда бяха черни, както го изискваше жалейният период. Ефектът обаче се смекчаваше от снежнобялата й муселинена блуза с волани и дантели. Наклонена над извитата й вежда се бе килнала малка, дръзка шапка.
Поздрави елегантното си отражение с камшика си за езда, удари токовете на ездитните си ботуши и застана мирно като войник. Целта й беше Идънуд в Грейвзенд и тъй като яздеше сама и не трябваше да се съобразява с условностите, пришпори коня си и взе двайсетината километра за рекордно кратко време.
Джеймс Уайът, навил нагоре ръкави, я позна веднага и се спусна към нея, за да й помогне да слезе от коня си.
— Лейди Антония, надявах се, че ще ни посетите отново.
Тя се усмихна, като го погледна право в очите с искрено възхищение.
— Идънуд ме привлича като магнит. Това, което създавате тук, направо ме омагьосва. Дори започнах да го сънувам.
