На бузите й се появиха трапчинки. Измъкна дланта си от неговата и двамата се запътиха към постройката.
— Много съм поласкан, мадам. Може би ще ми помогнете да направя избора си във връзка с едно-две неща. Сънищата ви може да се превърнат в реалност.
— Поласканата съм аз, господин Уайът. Имам доста идеи.
Архитектът бе щастлив от вниманието, с което го обграждаше младата жена.
— Нека да отгатна — вие предпочитате елегантността пред грандиозността.
— Така е, сър, но съм готова да заложа и последната рупия на господин Савидж, че той самият предпочита грандиозността. Според мен Идънуд трябва да има и от двете. И като се замисля, не виждам защо да не бъде така — заяви весело тя, подготвяйки почвата.
Докато обикаляха, девойката продължи да му дава интересни идеи, осъществяването на които обаче струваше много пари.
Беше толкова ентусиазирана, че го въодушеви.
Уайът видя дома през очите на една жена; разбра, че ако следва съветите й, ще превърне прекрасната къща, която строеше, в забележителна изложба.
— Имаме късмет, че сме близо до Лондон. Най-добрите занаятчии в света работят буквално пред прага ни. Защо не поканите някои от великите европейски артисти да изрисуват част от таваните? А големите камини, които сте замислили, все едно, че крещят за дърворезбата на Адам.
— Братята Адам са четирима. Познавам много добре Робърт и Джеймс. Те обаче се захващат само когато имат право да се намесят в цялостния интериор на едно помещение. Според тях всичко в една стая трябва да бъде в един стил.
— Но, Джеймс, идеята е страхотна. Покани братя Адам да се заемат с главния салон или с трапезарията, а може би и с галерията. Харесате ли се на богатия господин Савидж, клиентите ще направят пътека до вратата ви. — Антония се изчерви силно. — Извинете, господин Уайът, вие и така вече сте известен като най-добрия архитект. Нахално бе от моя страна да давам предложения как да привличате клиенти.
Събеседникът й се усмихна снизходително.
— Имам предостатъчно от тях, но те не винаги имат разплащателните възможности на вашия съсед.
— А защо работите за някого, който не ви плаща?
— Малко е трудно да се откаже на царствените особи — усмихна се той.
— О, разбирам — отвърна младата жена, като се засмя на неосведомеността си. — Значи сега имате възможност да получите компенсация и заради онези, които не са плащали. Моят настойник има бездънни ковчежета. — Стрелна го за момент с острия си поглед изпод сведените ресници. — Ако се случи да се запозная с Уилям Кент, ще го убедя да изгради сложни пътеки из своите градини, езеро и китайски мост. А може би и чаена пагода или изкуствена пещера, а защо не и Храм на слънцето. Възможностите са неизчерпаеми. А дългата алея за езда през парка е просто задължителна! — Антония наклони глава. — Бедният господин Уайът, отегчих ли ви?
— Нали не си тръгвате? — попита с копнеж той.
— Прекалено сте любезен, Джеймс. Трябваше да ми кажете да си вървя още отдавна.
— Обещайте, че ще дойдете пак!
— Нито огън, нито сеч, нито чума могат да ме удържат далеч оттук — отвърна тържествено тя.
По време на вечерята забавлява Роз с разказа за посещението си в Идънуд.
— Ще отида там отново. Трябва да ми помогнеш да измислим начини да пръснем богатствата му. О, Роз, човек свиква много бързо да пръска така пари.
Баба й бе напълно съгласна с това.
— И този навик нарушава умереността. Но ако ще правиш нещо, прави го със замах, винаги съм го казвала. Това се отнася за всичко, като се започне от начина, по който се гримираш, и се стигне до правенето на любов. Във всичко трябва да се влага страст. Рядко съжаляваме за онова, което сме сторили в живота си, скъпа, много по-често, за онова, което не сме направили.
— Мисля да го направя свое мото: „Влагай страст във всичко!“ — възкликна Антония.
Адам Савидж, който се намираше на другия край на света, щеше да се съгласи напълно с това. Нощната горещина го обгръщаше като с мантия в този земен рай. Не можеше да отрече — „Скокът на леопарда“ щеше да му липсва, Цейлон и Индия — също.
Когато баща му умря от болестта, която вървеше ръка за ръка с немотията, Адам се бе посветил на печеленето на пари. Първият му малък, пробит плавателен съд внасяше незаконно опиум в Китай. Скоро бе станал по-богат, отколкото бе мечтал, но на каква цена! За да успее в подобно начинание, човек неминуемо трябваше да се превърне в главорез. Всичко се свеждаше до едно — да убиеш или да бъдеш убит… да унищожиш или да бъдеш унищожен.
Вероятно щеше да стигне до точката, от която нямаше връщане, ако не беше товарът, който му предложиха да пренесе в един склад в Кантон. Петдесет деликатни момиченца, още ненавлезли в пубертета, предназначени за пазара на роби. Не му бе трудно да направи своя избор. Нямаше да обрече на проклятие душата си, като продава детска плът. Съгласи се да размени опиума срещу момичетата, като възнамеряваше след това да ги пусне на свобода. Колко наивен бе да мисли, че ще му предадат безценния си товар. Мошениците вече бяха продали десетина пъти девиците, но те не бяха виждали дневна светлина в продължение на повече от половин година.
Тяхното освобождаване едва не му бе струвало живота. Беше получил десетина прободни рани и носеше и до днес ужасните белези на корема и торса си. Момчето от тамилски произход, което бе наел да готви и чисти за неговия екипаж, го бе върнало към живота с всеотдайните си грижи. Когато Савидж бе предложил да го възнагради богато, то бе отвърнало: „Вземете ме с вас, когато се върнете в Англия.“
Адам беше разбрал, че му бе дарен втори живот, че бе получил втори шанс и си даде дума този път да го изживее както трябва. Купи западналата плантация в Цейлон от един холандец. Внесе каучукови дървета от Бирма и чаени насаждения от Сучонг. И започна да работи по осемнайсет-двайсет часа всеки ден.
Знаеше, че е дошло време да се прибере в родината си, но колко щяха да му липсват топлината и влагата, благовонията в храмовете и подправките, мръсотията и мракът. Една от редките усмивки докосна устните му, докато наблюдаваше за последен път слезлия на водопой леопард. Утре щеше да остави зад гърба си тази омайваща земя и да отпътува за Англия.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Южното английско крайбрежие се къпеше в необичайната лятна жега. Висшето общество изостави Лондон и се насочи към морето в Брайтън.
В Стоук близнаците Лам излизаха за утринната си езда с един час по-рано, за да не изтощават животните в горещината. Антъни учеше сестра си да прескача плетовете като него. Нейната кобила често се сепваше, когато се озовеше пред каменни стени.
— Тони, това не зависи от коня, а от теб — обясни той. — Ти си нерешителна и го предаваш на кобилата. Не мисли за стената или оградата като за бариера. Представи си животното и ездача вече от другата страна. Съвсем лесно е — това е просто трик на ума.
— Тони, нима искаш да кажеш това: ако не мисля, че се справяме с препятствието, няма и да успеем да го направим?
— Точно така! Настроиш ли веднъж съзнанието си за това, значи ще го изпълниш… е, по-точно, конят ще го изпълни. Просто трябва да му покажеш, че му имаш пълно доверие.
Това бе продължило цяла седмица. Антъни бе наложил убийствено темпо и сестра му се бе приспособила към него. А днес за пръв път го надмина, когато прескачаха плета, отделящ парка от градината на Лам Хол. Той идваше непосредствено зад нея, а изпод копитата на животното летяха парченца торф. Близнаците дръпнаха едновременно юздите, като се смееха.
Юношата избърса врата си.
— Дявол да го вземе, потя се като бик.
