— Бедният Нептун дори се е запенил — посочи към жребеца му Антония. — Ела, ще ти помогна да го разтриеш.
Докато се движеха бавно към конюшнята, полъхналият ветрец развя дългите тъмни коси на девойката.
— Най-после се появи и вятър. Какво ще кажеш да излезем с платноходката следобед — предложи младежът.
— Добре, Тони. Всъщност защо не кажем на господин Бърк да приготви кошница за пикник? Аз ще сложа един от онези брезентови бричове, дълги до коленете. Прекалено е горещо за пола.
— Прекалено горещо е също така и за перуки. Ще вържа косата си.
— Ще взема жълтите мушами, които купих от Лондон. Ще проверим дали ще ни запазят сухи, както се очаква от тях.
— Дяволски топло е за мушами, но все пак ги вземи — в морето е винаги е малко по-прохладно.
Когато вкараха животните в конюшнята, Антъни рече:
— Аз ще се погрижа за тях, а ти се заеми с храната за пикника.
— Нямам нищо против да се погрижа за коня си — възпротиви се сестра му.
— Това е мъжка работа — отбеляза юношата, — а храната е задължение на жените.
— Това, което казваш, е отвратително, Тони Лам!
Той я изгледа смаяно, без да разбира какво е предизвикало недоволството й.
Антония въздъхна. Брат й никога нямаше да проумее това, дори след милион години.
Когато Розалинд видя внучката си да слиза по стълбите, облечена в нещо, което наподобяваше вълнено трикотажно бельо, и брезентови бричове, тя повдигна едва забележимо вежди.
— Доколкото разбирам, днес излизате с лодката?
— Да, господин Бърк ни приготви кошница за пикник. Нали нямаш нищо против?
— Против ли? Господ отвърна на молитвите ми. — Роз намигна безсрамно. — Майор Джеръми Блънт днес следобед идва да ме види.
— Не беше ли той членът на парламента за Стоук? Откога изпитваш интерес към политиката?
— Откакто видях издутината в панталоните му, скъпа.
— Ние ще отсъстваме в продължение на няколко часа — обеща девойката, докато завързваше черната си коса.
Появи се и Антъни, облечен в абсолютно същите дрехи като сестра си, която му хвърли жълтата мушама. В този момент влезе и икономът с кошницата в ръце.
— Господин Бърк — рече Роз, — не знам как успявате да ги гледате и да останете сериозен.
— Супермодерно е да бъдеш ексцентричен — заяви безгрижно Антония, забелязала развеселения поглед на иконома.
Лейди Рандолф огледа внуците си.
— Малко е да се каже за вас, че сте ексцентрични. Надявам се сър Джеръми да не ви види. Ще помисли, че е изпаднал в делириум или вижда двойно в резултат на джина, с който го почерпих снощи.
Щом се озоваха под навеса за лодките, близнаците се качиха на „Чайка“ и Антония покри кошницата с храната с мушамата. Всеки имаше да изпълнява определени задължения и да проверява определени неща, преди да излязат в открито море.
Антъни извади платната от чувалите, докато сестра му се занимаваше с въжетата. Тя сбърчи чело, тъй като забеляза веднага, че бяха леко объркани.
— Въжетата са заплетени! — възкликна тя.
Брат й имаше пълно доверие в способността й да се справя с всякакви възли, затова заяви:
— Оправи ги по-бързо, а в това време аз ще подготвя кливера.
Юношата обърна едномачтовото корабче с нос срещу вятъра, за да може да привърже грота.
— По дяволите, Тони, защо не си видяла, че системата на грота се е омотала, когато се прибрахме миналата седмица? — попита, изгубил търпение той.
— Знаеш, че винаги оставям всичко в безупречно състояние. Нямам представа как са се заплели и овързали тези въжета.
Двамата се захванаха с възлите, за да вдигнат грота. Вследствие на това не обърнаха почти никакво внимание на вантите и фаловете. Вятърът започваше да се усилва и лодката сякаш се оживи.
Когато Антъни я насочи от устието на Медуей към открито море, вече се усмихваше.
Младежът лавираше умело, променяше курса на „Чайка“, като я обръщаше според посоката на вятъра.
Антония оглеждаше за други кораби, тъй като това бе един от главните плавателни пътища, използвани както от военноморски, така и от търговски кораби. Антъни наместваше непрестанно румпела и „Чайка“ неизменно избягваше вълните.
Близнаците се разположиха близо един до друг в предната част, така че носът да може да се вдигне, и се отправиха скоростно към открито море, носени от духащия в гърба им вятър. Слънцето блестеше над главите им, вятърът играеше с косите им, солените водни капчици разхлаждаха приятно лицата им.
А след това, като надигнаха леко тела по посока на вятъра, за да балансират, отвориха кошницата с храна. Щом се нахраниха, Антония вдигна лице към слънцето. Нищо не можеше да я накара да се чувства така свободна, както когато бе насред морето.
Взря се към хоризонта през полупритворените си очи; наблюдаваше крайбрежната линия. Движеха се твърде бързо, но това не я плашеше. Всеки платноход бе най-сигурен, когато плаваше с оптималната си скорост. Искаше й се да удължи приятния следобед и знаеше, че Антъни чувства същото.
Носеха се така безметежно, когато брат й внезапно вдигна глава и погледна към запад; небето бе започнало да потъмнява.
— Сложи си мушамата, задава се буря.
Още не бе изрекъл думите си и температурата започна да спада рязко. Докато слагаха непромокаемите си наметала, отекна първата гръмотевица. Придвижиха се така, че да се противопоставят на силата на вятъра.
„Чайка“ се бе килнала на една страна, затова двамата се наклониха колкото се може повече в противоположната посока. Близнаците усетиха известен страх при мисълта, че сега щеше да се наложи да се съпротивляват на силата на вятъра, за да не потънат.
Антъни се зае с румпела, за да обърне лодката по посока на вятъра.
— Отпусни грота, но не го връзвай; дръж го в ръце, за да можеш да действаш бързо.
И двамата знаеха, че при такава буря трябва да съберат платната и да ги свалят.
— Основното платно се е оплело, не мога да го помръдна — извика Антония.
Тогава видя мястото, което бе така протрито, че можеше да се счупи всеки момент. Запази ужасяващата новина за себе си. Имаше вероятност и да издържи. Реши да не плаши брат си.
Той от своя страна правеше единственото, което можеше — придържаше лодката колкото се може по посоката на вятъра, за да намали поне малко от убийствената му мощ. Морето край тях се бе покрило с пяна. Грохотът му бе станал оглушителен. Това не пречеше на девойката да чува ударите на сърцето си все по-силно заедно с нарастване на ужаса си. Преглъщаше с усилие.
— Намери ведрото, лодката се пълни с вода! — извика Антъни.
— Не го виждам. Ще използвам делвата от ябълковото вино.
Една вълна обаче бе отнесла и двата съда.
— Боже, това е само силен вятър, не е буря — заяви младежът, за да успокои и себе си, и нея.
Веднага след това обаче пусна кормилото, за да прекара едно въже през мишниците на сестра си и да я привърже към мачтата. Когато грабна отново румпела, той се отдели от кормилото и лодката се изви странично към вятъра.
В следващата секунда гротът се скърши и разцепи въздуха подобно на полудяла змия, готова да атакува всичко, което се изпречи на пътя й. С убийствена точност улучи бузата на Антония и я разрани, но тъй като лицето й бе изтръпнало от студ, тя усети само остро боцване.
Сега вече „Чайка“ се мяташе неконтролируемо. Незадържаният от нищо грот се накланяше ужасяващо
