— Антония, двамата с господин Бърк разговаряхме до късно снощи. Имаме план… доста е дързък, но всичко зависи от теб. Решението трябва да бъде твое.
Антония се изправи с усилие и избърса лице с ленения чаршаф.
Роз облиза устни и тихо заговори:
— Когато се разчуе за злополуката с лодката и се разбере, че Антъни е изчезнал, най-вероятно удавен, новият наследник ще се появи още на следващия ден, ще предяви претенции за имението и ще ни прогони оттук. Не съм ти казвала, скъпа, но Бърнард Лам дотича в Стоук още щом научи за смъртта на баща ти. Безскрупулният млад дявол през цялото време оглеждаше преценяващо Лам Хол. Сега, след като Тони бе станал лорд Лам, той бе наясно, че е неговият пряк наследник. Посрещнах го доста студено. Не можех да му позволя да проникне в семейния ни кръг. А сега, когато обстоятелствата се промениха, с най-голямо удоволствие ще ни изгони оттук. Той със сигурност е чакал и се е молил да се случи някакво нещастие, за да предяви претенции за всичко.
Антония се ужаси от казаното. Кошмарът й се превръщаше в реалност. Може би онзи дяволски Бърнард Лам не само се молеше да им се случи някакво нещастие. Може би умишлено бе повредил „Чайка“. А това бе опит за убийство. И може би в крайна сметка бе успял! Девойката затвори очи. „Не, не — смъмри се тя, — не прави такива злокобни заключения. Не е възможно някой да бъде толкова лош.“ Ако мислеха лоши неща, щяха да си навлекат ужасно наказание. Трябваше да мисли само хубави неща, докато Тони не се завърнеше при тях.
— Ако твърдим, че ти си Антъни, ще спечелим време, може би няколко седмици. Междувременно ти ще успееш да се възстановиш, а ние ще разберем дали брат ти ще се прибере. Ако се окаже, че действително не е оцелял, така поне ще имаме възможност да опаковаме вещите си и да уредим някои неща. Можем да се преместим в къщата, която ми се полага като вдовица на дядо ти. Тя е съвсем малка и скромна, но ще трябва да се задоволим с нея. Засега няма да публикуваме съобщение в „Газет“ за злополуката с лодката.
Думите на баба й я накараха да осъзнае истинските размери на техните злощастия. Можеха да изгубят не само Антъни, ами и Лам Хол, и сигурността, която им бе дарявало имението. Внезапно се почувства много зле.
Роз реши, че идеята не се нрави на внучка й, затова продължи да я убеждава:
— Така, както беше прибрана назад косата ти, дори ние с господин Бърк те помислихме за Антъни. Ако известно време се представяш за брат си, няма да изгубиш титлата, градската къща и най-важното, Лам Хол.
Очите на девойката се разшириха — толкова дръзко й се струваше предложението.
— Би ли направила подобно нещо?
— Разбира се, че ще го направя! Ще се представям за Антъни, докато той не се завърне. Абсолютно никой няма да разбере.
— А ако той не се върне, скъпа? — настоя Розалинд.
— Ако продължаваш да настояваш на това, не виждам изобщо защо да се захващам — възкликна измъчено Антония. — Ще заема мястото на Антъни, за да запазя онова, което е негово до завръщането му.
Налагаше се Роз да се задоволи с този отговор. Нещата трябваше да се решават едно по едно. Може би изобщо нямаше да успеят с измамата, но си заслужаваше да опитат. В това бе напълно убедена. Лейди Рандолф извади ножици от джоба си.
— Първото, което ще направим, е да отрежем косата ти точно толкова, колкото беше на брат ти.
Девойката обхвана тъмната, вълниста маса, която стигаше до кръста й.
— Задължително ли е да го правим? Мога да я натъпча под някоя от неговите перуки.
— Знаеш, че той не слагаше перука, когато си беше вкъщи или излизаше в морето с лодката. В повечето случаи връзваше косата си. Искам прислугата също да мисли, че ти си Антъни. Това ще бъде проверката. Ако домашните решат, че ти си брат си, тогава всички ще повярват.
Дългите кичури започнаха да падат върху пода и не след дълго косата на Антония стигаше едва до раменете й. Тя затвори очи; мисълта, че се лишава от прекрасните си лъскави черни къдрици й бе непоносима. Внезапно й се стори, че не може да си поеме дъх и лицето й пламна.
Роз събра внимателно косите, за да ги изхвърли скришом по-късно, след това среса внучката си назад и върза на тила й черна панделка.
— Сложи халата на Антъни и застани пред прозореца на балкона, а аз ще позвъня на прислужницата.
Антония мислеше, че това е загуба на време. Слугите им нямаха причина да не бъдат лоялни, защо тогава трябваше да прибягват до целия този маскарад и да опитват да ги заблуждават?
На позвъняването се отзова Ана. Когато слугинята почука, Роз отвори вратата и рече:
— Ана, кажи на младия Джеймс да донесе вода за банята на Антъни. А в това време ти можеш да смениш чаршафите на леглото.
Прислужницата се поклони на лейди Рандолф и погледна крадешком към младия лорд Лам. Изчерви се, като видя, че е по халат, и за да прикрие смущението си, смънка:
— Бихте ли желали да ви донеса закуска, сър?
— Не, благодаря ти, Ана. Ще закуся долу както обикновено — отвърна Антония, като се надяваше гласът й да звучи така дрезгаво, като гласа на Тони.
— О, сър, толкоз са тревожихме за вас. Слава на Бога, чи сти жив и здрав.
— Благодаря, Ана — отговори тихо девойката.
Момичето се изчерви дори още по-силно. Младият господар за пръв път си спомняше името й. Измъкна се безшумно от стаята, за да потърси Джеймс, а Антония излезе на балкона. За момент всичко заплува пред очите й и тя се облегна на стената. Погледът й несъзнателно се насочи към навеса за лодките, но там нямаше никого. По ирония на съдбата днес морето бе равно като тепсия.
Върна се в стаята на брат си. Джеймс наливаше две ведра гореща вода в малкото корито в ъгъла на спалнята. Преди да вдигне празните кофи, той погледна крадешком към лейди Рандолф и видя, че е заета да приготвя дрехите на младия господар. Използва момента, за да притисне една гвинея в дланта на Тони, и прошепна:
— Туй ви й печалбата, сър. Платено двайсет за едно.
Роз го изпрати до вратата и я заключи след него.
— Засега е добре — отбеляза.
Антония свали халата и застана пред огледалото, за да види пораженията по тялото си. По гърдите и гръдния кош имаше големи сини петна. Бедрото й бе порязано. Трепна, когато докосна драскотините по глезените и лактите. Надяваше се, че водата ще поуспокои разранената й кожа. Това бе последното, което помнеше.
Лейди Розалинд Рандолф никога не се бе чувствала толкова уплашена. Любимата й внучка имаше пневмония. Когато Антония изгуби съзнание и трябваше да бъде пренесена в леглото, тя бе усетила веднага, че температурата й се е повишила. Изми я, а след това в продължение на шест дни и нощи не се отдели от нея; грижеше се за внучка си, държеше здраво ръцете й и й говореше успокоително, когато девойката бълнуваше или се мяташе в леглото.
Господин Бърк бдеше с нея през дългите нощи, за да даде възможност на лейди Рандолф да отдъхне малко.
Роз се молеше както никога досега в живота си.
— Моля те, моля те, Боже, не вземай и двамата! Остави ми поне това дете и няма да те моля за нищо повече.
И Господ, изглежда, отвърна на молбите й, тъй като треската на Антония най-после отслабна и тя започна да спи по-спокойно.
Майор Блънт ги навестяваше всекидневно, но Роз бе прекалено сломена, за да приема посетители. Тя му написа бележка, за да му благодари за онова, което бе сторил, и да го помоли да продължи издирванията, колкото и безнадеждно да изглеждаше положението. Той я уведоми, също в писмена форма, за опасенията си, че „Газет“ бе подочул за трагедията.
