умре от грип във влажния коптор, докато той самият се наслаждаваше на топлото слънце в Бомбай? Мисълта, че така и не бе успял да помогне на баща си, го подлудяваше. В резултат на това младежът си бе поставил за цел да забогатее и се бе втурнал да го направи с цената на всичко. Когато се бе осъзнал и си бе дал сметка, че заради печалбата унищожава човешки живот, а наред с това и душата си, отново бе затворил вратата и бе отворил нова.
Тогава Савидж бе насочил неизчерпаемата си енергия към събиране на чисто, неопетнено богатство и бе възнаграден хилядократно за решението си. Великолепната къща, към която отиваше сега, бе друг символ. Това бе наградата за усиления му труд, но в същото време бе мястото, където щеше да отгледа децата си. Те щяха да имат всичко, от което бе лишен той в детството си. Щеше да им предаде опита си и да се погрижи да получат най-доброто образование, така че да бъдат способни да управляват своята страна.
Ако се оженеше за Ивлин Лам, нейните деца щяха да станат и негови. Мислите му го отнесоха отново в Цейлон, където се бяха сбогували. Като никога Ив нямаше гости от десетките процъфтяващи плантации, простиращи се покрай целия път до крайбрежието. След вечеря тя протегна ръка, за да хване неговата.
— Днес посетих свещеника. Не съм се появявала в параклиса от погребението на Ръсел. Молих се пътуването ти да мине безпроблемно.
Савидж беше скептик. Знаеше за какво точно се бе молила тя.
— Ще останеш ли при мен тази нощ?
Това не бе покана; беше зов, прошепната едва чуто молба.
Сините му очи я пронизваха дотогава, докато тя потрепери и сведе ресници.
Знаеше, че бе готова да играе ролята на страстна жена, само и само да не го изгуби. Той обаче бе прекалено горд, за да люби жена, която не го обича. Сексуалната й студенина бе предизвикателство, но да победи фригидността й му беше нужно време. Реши да изчака.
Усещаше, че Ивлин започва да се привързва към него, че понякога успява да я възбуди, въпреки че тя потискаше реакциите си, но реши да я остави, докато започне да иска нещо повече.
Адам я взе на ръце и я отнесе до спалнята й.
— Няма да те любя в леглото на Ръсел — заяви откровено той. После я ухапа лекичко по ухото. — Нещата, които искам да направя, ще го осквернят — пошегува се младият мъж.
През тялото на лейди Лам премина неволна тръпка от дръзките му интимни слова. Той я постави на леглото.
— Винаги си толкова напрегната. — Събу обувките й и започна да масажира краката й. — Искам да се отпуснеш. Искам да заспиш и да ме сънуваш тази нощ и всички други нощи, докато се върна за отговора ти.
Адам галеше бялата й кожа и се взираше в мрака. Ив не се бе оказала точно такава, каквато очакваше. Първоначално го бе привлякла, защото беше по-възрастна от него, с опит на съпруга и майка. Мислеше, че е чувствена, земна жена. Вместо това бе открил, че е сексуално потисната. Щеше да бъде истинско предизвикателство да я оформи, да я моделира така, че да отговаря на нуждите му, щом се оженеха. А ако тя не успееше да го задоволи, щеше да бъде дискретен в извънбрачните си връзки.
Преди да се разделят вероятно за по-голямата част от годината, Адам постави пръстен на ръката й. Той беше с великолепен, бляскав, десеткаратов диамант. Това не бе годежен пръстен, а символ, че ще се върне за отговор.
Стоеше на румпела на „Червения дракон“, леденосините му очи оглеждаха непрестанно черното море, докато мислеше за Ив. Умишлено не й бе дал пръстена, докато беше будна. Тя не можеше да се сгоди официално, докато е в траур. Нямаше нужда да види реакцията й при вида на безценното бижу. Знаеше точно как щяха да се разширят зениците й и как щеше да усети спазъм в слабините от желание да притежава подобно съкровище.
Устните му се разтегнаха в усмивка. Ив беше малка алчна кучка като повечето жени. Това не беше причина да падне в очите му — в крайна сметка тя беше само едно човешко същество. От нея щеше да стане прекрасна домакиня на Идънуд, а в замяна тя щеше да му даде децата си.
Син! Син, който точно навлиза в зрелостта. Можеше да го научи на толкова неща, да му предаде толкова богат опит! И дъщеря, помисли криво. Тук вече не бе сигурен в себе си, трябваше да си го признае. Нямаше кой знае на какво да научи едно момиче, но щеше да му даде своето покровителство. Светът бе изпълнен със злина. Щеше да се погрижи тя никога да не достигне до нея. Но син… Антъни… Тони… нямаше търпение!
Антония отвори очи и видя, че Роз бе прекарала нощта край леглото й. Изправи се върху възглавниците си и в първия момент не можа да се ориентира, след това разбра, че се намира в стаята на брат си.
Баба й се събуди и въздъхна дълбоко от облекчение, когато видя, че девойката не е пострадала от изпитанието.
— Къде е Антъни?
— О, скъпа, не знаем, но мисля, че трябва да се подготвим за най-лошото — отвърна предпазливо Разалинд. — Помниш ли какво се случи?
В гърлото на момичето заседна огромна буца. Мили Боже, щом тя беше жива, нейният близнак също трябваше да се е спасил. Та нали бяха двете половини на едно цяло! Съдбата на единия беше съдба на другия. Как би могло да бъде иначе?
Антония преглътна с усилие.
— Бурята връхлетя неочаквано. Въжетата се оплетоха и не можахме да свалим платната. Тони ме привърза към мачтата. Лодката се преобърна, но ние някак си успяхме да я върнем в нормално положение. „Чайка“ обаче беше съвсем нестабилна. Вълните пометоха отново Тони от борда и повече не го видях.
Очите й се напълниха със сълзи.
Погледът на баба й бе изпълнен с такава мъка; девойката почувства, че трябва да сдържа чувствата си и да не си позволява да се разпадне заради Роз.
— Някой трябва да излезе да търси Антъни. Аз прекарах в морето безкрайни часове, преди приливът да ме изхвърли.
— Майор Блънт и неговият съсед обикалят с неговата платноходка. Снощи изпратих да му съобщят, че единият близнак е жив и здрав у дома, но още на зазоряване да излезе да търси другия или останките на „Чайка“.
Когато Антония се опита да отметне завивките и да скочи от леглото, падна назад със стенание.
— Ти си ранена! — възкликна Розалинд. — Счупила си си нещо!
— Не… не, не мисля. — Девойката повдигна одеялата, за да огледа тялото си. — Боже, цялата съм в синини.
— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита загрижено баба й.
— Да, определено. Помогни ми да стана, трябва да помогна в издирването на Антъни.
— В никакъв случай. Лежи си спокойно. Трябва да поговорим. Господин Бърк обикаля край брега. Всъщност цялата прислуга е навън.
Младото момиче въздъхна и се отпусна назад.
— Защо съм в стаята на Тони?
— Когато господин Бърк те извади от водата снощи, помисли, че си Антъни. Както и аз… — Антония разбра, че баба й иска да й каже важно нещо. — Скъпа, трябва да погледнем реално на нещата. Ако брат ти се е удавил или се е изгубил в морето, онзи братовчед, Бърнард Лам, ще наследи титлата и къщата.
Настъпи тежко мълчание, докато девойката опитваше да проумее думите й. След това ги отхвърли енергично.
— Не! Това е невъзможно. Тони просто не е намерен. Но не е мъртъв… Няма да позволя да умре!
— Дано света Богородица да ти помогне да изпълниш казаното; в противен случай, Антония, ако той не се покаже и днес… скоро, тогава значи наистина се е изгубил в морето и ще приемат, че се е удавил.
Момичето завря лице във възглавницата и зарида сърцераздирателно. Антъни бе част от нея. Не можеше да се преструва на силна дори заради баба си.
Лейди Рандолф докосна рамото й.
