работилници за мебели. Първата им спирка бе в една къща на „Сейнт Мартин Лейн“, собственост на Томас Чипъндейл. Много от произведенията там бяха в китайски стил, но те не бяха по вкуса на Савидж. Не му допадаше и прекалено орнаментираният стил рококо. Освен изложените мостри имаше и каталог с други образци, от които можеше да избере.
Савидж попита своя повереник дали предпочита облицовани с кожа или с платнени ленти столове за трапезарията в Идънуд.
Девойката прехапа нерешително устна. Кожената облицовка бе по-семпла, по-мъжествена; все пак накрая се реши да каже истината.
— Лично аз предпочитам с лентите. Стилът е френски и изключително елегантен. Лентите се преплитат и правят такива красиви извивки, че се съмнявам да намериш някъде по света нещо, което да може да се сравнява с това.
Младият мъж послуша съвета й. Трапезарията щеше да бъде дело на Чипъндейл. Поръча двайсет и четири стола и овална шестметрова маса в комплект с бюфети и полукръгли маси за сервиране.
Покупката не им отне много време. Савидж беше решителен човек и знаеше кое е красиво и кое — грозно. Тони откри, че вкусовете им доста си приличат. Когато минаваха покрай изложените легла, двамата едновременно направиха гримаса при вида на един лакиран креват във формата на пагода.
След като напуснаха „Сейнт Мартин Лейн“, младият мъж попита повереника си, дали би искал да отидат на „Минсинг Лейн“, която бе в същия район като Ийст Индия Къмпани. Когато се озоваха в Ийстчийп обаче, се наложи да си пробиват с труд път сред тълпата, която следваше запътилата се към Тайбърн каруца.
Заедно с другите лондончани те се вторачиха в йоркширския разбойник, който разменяше по някоя и друга дума с присъстващите по пътя към бесилката. Той стоеше в каруцата до собствения си ковчег с китка в ръка и се покланяше на онези, които му предлагаха алкохол за кураж.
Антония наблюдаваше добре облечените дами и техните придружители, запътили се към Тайбърн в търсене на нещо по-вълнуващо. Девойката потръпна.
— Как може да се шегува, когато отива на смърт?
Савидж повдигна рамене и рече:
— Трябва да играе ролята, която тълпата очаква от него. — Леденосините му очи наблюдаваха с презрение красивите представителки на висшето общество. — Англичаните са точно толкова нецивилизовани, колкото и така наречените примитивни култури. — Обърна се назад. — Никога няма да се доберем до „Минсинг Лейн“ в тази тълпа. Да вървим да хапнем нещо.
Тони кимна и Адам я поведе. Свиха по следващата улица и спряха пред табелата „Кухнята на Джак Кеч“. Девойката погледна с ужас изложените карантии и пача. За момент се запита дали това място не фигурираше в програмата „как да създадем един мъж“ на нейния настойник. Савидж поръча и за двамата свински крачета, после се усмихна на носталгията, която го обзе.
— Като юноша често хапвах тук. Тогава все не успявах да се нахраня.
— Къде живееше?
— От другата страна на реката. Хайде, можем да вървим, докато ядем.
Докато слизаха по Лоуър Теймз Стрийт, Тони събра смелост и опита от бялата, желирана пача. Не беше толкова противна, колкото бе очаквала и след първите няколко хапки започна да се храни без страх, че стомахът й ще я върне.
На рибния пазар Адам купи за всеки по един хартиен плик с морски охлюви. Продавачът им даде добре заострени пръчици и младият мъж й показа как да ги вади от черупките им. Край реката видяха окован във вериги пират, а на позорния стълб — някакъв човек, задето издал обидна брошура, в която нарекъл краля луд.
Савидж хвърли поглед към вървящия до него юноша.
— За пръв път ли идваш в тази част на Лондон?
Антония кимна, но веднага се усмихна.
— Но не и за последен.
Разминаваха се с лодкари, моряци-кавалеристи, чуждестранни моряци и размъкнати проститутки, готови да вдигнат полите си за едно пени.
Една бузеста уличница хвана Тони за ръката.
— Ила с мен, сладурче. Ще ти смуча патката, докат’ не са разквичи!
Савидж не се сдържа и се усмихна на смущението на младежа. Когато се приближи друга жена, Антония се опита да я прогони с новия си бастун с кехлибарена дръжка.
— Да ви излъскам ли оназ’ глава, сър? — намигна тя.
Най-накрая Антония започна да се смее на безочливите им предложения.
— Така е по-добре — рече Адам. — Не е нужно да увесваш аристократичния си нос заради пристанищните курви. — В този момент се сети нещо. — Но никога не ги чукай. Тук върлува сифилис.
Макар да бе отгледана като цвете в саксия, младата жена имаше някаква представа какво означава „чукам“. Шокира я обаче фактът, че настойникът й я употреби в разговора си с нея. Нима мъжете използваха подобен език помежду си? Умираше от желание да произнесе сама неприличната дума и се питаше каква ли щеше да бъде реакцията му.
— А кого да чукам?
Савидж измери с леден поглед своя повереник, като се опитваше да прецени дали не го беше взел на подбив. Тогава си даде сметка, че лорд Лам нямаше абсолютно никаква представа кое става за чукане и кое — не. Боже всемогъщи, та той наистина бе невинен младок!
— Повечето младежи, достатъчно богати да имат прислуга, обикновено правят първите си опити с някоя от прислужниците или с дъщерите на своите арендатори. Твоите, изглежда, нямаха нищо против да го сторят. Тук, в Лондон, изборът е голям. За много представители на висшето общество е модерно да бъдат развратни. Можеш също така да се обърнеш към балерините и актрисите. Пълно е и с игуменки, които предлагат млади послушници за обучението на титулувани младежи.
— Искаш да кажеш монахини? — попита невярващо Тони.
— Боже, разбира се, че нямам предвид монахини, не истински монахини. Това е жаргон, с който наричат момичетата от бордеите за висшата класа. — Младият мъж изведнъж попита: — Знаеш ли какво е бордей?
На Антония й се искаше да излъже, тъй като й беше непоносима мисълта Савидж да се изпълни отново с презрение към лорд Антъни Лам.
— Нямам представа, но щом си ми настойник, най-добре ще бъде да ме осветлиш по този въпрос.
— От тази работа човек ожаднява. Ще ти купя една пинта бира — рече Адам и се насочи към „Кръчмата на дъгата“.
Собственикът им наля по халба бира и двамата се разположиха на една маса, където можеха да поговорят.
— Стане ли веднъж полово активен един мъж, вече почти не може да живее без секс. А и защо е нужно това, при положение, че има толкова желаещи и от противната страна? Е, сигурен съм, че не си чак толкова наивен да не знаеш това — повечето богати мъже си имат любовници.
— Разбира се, че знам. Роз казва, че дори женените мъже си имали любовници.
— Любовниците струват скъпо и това може да се окаже не по силите на всеки, особено на младеж като теб. Затова съществуват публични домове или бордеи, където на съдържателката, мадам, се плаща за някое от момичетата за час, вечер или цяла нощ. Парите се дават за извършването на сексуалната услуга. В публичните домове за висшата класа момичетата обикновено са хубави, изключително изобретателни, когато става дума как да доставят удоволствие на един мъж. И най-важното — трябва да бъдат здрави, за да не се заразиш от сифилис. В Лондон се предлага секс за всички вкусове и джобове.
— Разбирам — промълви Тони.
Бузите й горяха, но темата я привличаше силно.
— Жените, които опитаха да се продадат преди малко, са улични проститутки. Не ти препоръчвам да прибягваш до техните услуги.
— Знам много добре какво представляват уличниците, Савидж. Край „Чеъринг Крос“ те са повече от бълхите по гърба на бездомно куче. Нямах представа само за греховните домове.
Младият мъж се усмихна на свенливия термин.
