— Скъпа моя, отключи храма за тези господа. Нещата, складирани там, са техни. Веднага след като семейство Барас приключи със закуската, ще се погрижа да се качат отново на борда на кораба.
Тони бе напълно объркана. Какво, по дяволите, ставаше тук? Железният ключ в дланта й все още пазеше топлината от тялото на Савидж. Нима очакваше от нея да предаде оръжието на тези французи? Искаше й се да захвърли ключа в лицето му. Всички присъстващи обаче имаха такива безупречни маниери, че се чувстваше задължена да се държи като дама. Като в транс се запъти към изхода. Французите я последваха.
Отвън имаше десетина товарни коли. Гостите размениха по няколко думи с кочияшите; очевидно фургоните бяха техни.
Младата жена си пое дълбоко въздух, отключи и отвори бавно вратата.
— Уух!
Възкликна при вида на разкрилата се пред очите й красота. Прекрасни мебели в стил Луи XIV, скринове с извити крака, позлатени канапета, столове и маси стояха край предмети на изкуството, картини, огледала в позлатени рамки и други безценни принадлежности. Все едно, че бе попаднала в пещерата на Аладин.
Кутии със севърски порцелан и прекрасни кристали бяха наредени до бляскави планини от сребърни фруктиери, подноси, прибори, сервизи за чай. Защо този дяволски Савидж я бе оставил да си мисли, че храмът е пълен с пушки?
Поклони се на господин херцога и се запъти обратно към къщата. Слава Богу, Джон Бул все още бе в кухнята.
— Кои са тези хора? — попита тя. — Откъде е безценната стока в храма?
— А, вие да не би да живеете под камък? Не знаете ли, че френските аристократи ги тикат като плъхове в затворите? Тези тук са късметлиите. Други са били избити в леглата си от разбунтувалите се тълпи. Негово превъзходителство доведе това семейство от Франция снощи. Всяка седмица прави по три такива курса. Те пренасят тук всичко, което притежават, преди сганта да го е разграбила или опожарила.
Това наведе Тони на мисълта, че херцогът и маркизът бяха пристигнали по-рано и сега бяха дошли да си приберат нещата, които Адам съхраняваше.
Широките рамене на Савидж изпълниха рамката на вратата.
— Елате, лейди Лам, готови сме за отплаване.
Бузите й пламнаха. Защо все си мислеше най-лошото за него? Почувства силно раздразнение. Защо подозираше, че той бе развеселен?
— Не съм закусила — заяви предизвикателно.
— Кулинарните магии на Максуайн те очакват.
Повдигна й се и трябваше да преглътне няколко пъти, за да се пребори с неразположението си. Той наистина се забавляваше от ситуацията, копелето!
По време на краткото пътуване до Лондон Тони странеше от него. Господин Бейнс стоеше на руля, така че Адам да може да прави компания на семейството на граф Дьо Барас.
Усети пристъп на морската болест и си спомни за прекосяването на Бискайския залив. Спомни си също така и за нелегалната дейност на Савидж по цялото протежение на френското крайбрежие. Защо нито веднъж не й бе минало през ума, че всъщност той рискуваше живота си, за да помага на хората?
Още щом се върна на Кързън Стрийт, Роз се захвана с нея.
— Виждам, че бързо си се излекувала от носталгията си! Защо отиде да се навърташ край Идънуд? Аз ще ти кажа защо, Антония. Мисля, че си хлътнала по настойника си. Господин Савидж е постъпил добре, като те е пратил обратно тук. Онова, от което се нуждаеш, е съпруг. Човек с твърда ръка и непоклатим морал, който да сложи край на безпътния ти живот. Ще поговоря с настойника ти по този въпрос.
— Съжалявам, че съм те накарала да се притесняваш, бабо — рече разкаяно Тони, макар да й се искаше да крещи и да вилнее.
Като се прибра в стаята си, извади легена и повърна. Може би беше бременна?
Отхвърли незабавно тази мисъл, но знаеше, че е напълно възможно.
На следващата сутрин, още преди да отвори очи, отново й се гадеше. Причината бе миризмата на бекон, която се носеше от кухнята. Антония бе добре запозната с признаците на бременността. Това бе главна тема за разговор сред дамите по време на всякакъв вид събирания. Но преди да измине и час, вече се чувстваше съвсем добре и изпълнена с благодарност, че издайническите признаци изчезнаха така бързо, както се бяха появили.
Роз се готвеше да излезе на разходка с файтон със своя посетител. Преди да тръгне обаче, успя да накара внучка си да обещае, че в сряда вечерта ще присъства на приема у семейство Олмак. Франсис Джърси бе истинска подвижна енциклопедия, даваща информация за търсените ергени.
Тони крачеше из дневната като затворено в клетка животно.
Когато чу звънеца, се подразни. Нямаше настроение да се среща с когото и да било. Реши, когато господин Бърк влезе да съобщи името на посетителя, да му каже, че няма да приема никого. В дневната обаче влезе не икономът, а Адам.
Изпълниха я противоречиви емоции. Разкъсваше се между желанието да го прогони завинаги от живота си и да се хвърли в ръцете му. Не направи нито едното, нито другото. Порази я начинът, по който бе облечен. Носеше овехтяло сако и под него нямаше риза. Беше небръснат, обувките му бяха износени, а в ръцете си стискаше смачкано кепе.
— Калайджия, шивач, войник, моряк, богаташ, бедняк, просяк, крадец? — попита заядливо тя.
— Тони, искам да дойдеш с мен. Облечи дрехите на брат си. Не се престаравай, едно старо сако за езда ще свърши добра работа.
Прииска й се да се изсмее в лицето му. Вгледа се в лицето му. Очите му, както обикновено, я зовяха да направи това, което искаше от нея.
Младата жена слезе на долния етаж; дъхът й секна, когато Адам се приближи до нея. Докосването му я накара да подскочи, сякаш я бе изгорил. Той ловко прибра косите й и ги покри с кепето на Антъни.
Отвън ги чакаше карета. Антония се настани мълчаливо и те се понесоха към центъра на града. Не му зададе въпроси. Савидж не приличаше на другите хора. Той живееше по свои собствени правила.
Файтонът спря на Ландън Бридж и потегли веднага, щом слязоха от него. Прекосиха реката по моста и внезапно се озоваха в друг свят.
— Веднъж ме попита къде съм живял като дете. Ще ти покажа — заяви той.
Сградите бяха паянтови. Това не бяха къщи, а коптори. Мръсни, вонящи, пренаселени бордеи. Заемаха редица след редица, подобни на загнили зъби. Обитаваха ги дрипави мъже, жени и деца.
Улиците бяха задръстени с боклуци. Краставо куче преследваше два плъха. Тони стисна зъби, за да не повърне. Видя, че всички жени и деца бяха босоноги. Само мъжете носеха окъсани обувки.
Навсякъде кипеше работа. Хората може да бяха мръсни и мизерно облечени, но определено не бяха мързеливи.
Въздухът бе влажен, калдъръмът — мокър и хлъзгав поради голямата близост с Темза.
— При прилив повечето от тези къщи се наводняват — отбеляза Адам.
— Нямах представа, че отсрещният бряг изглежда така.
— О, не е само този бряг. Ще ти покажа Уайтчапъл.
Тесните му улици бяха не по-малко мръсни и мизерни. На всеки ъгъл имаше кръчма стояха окъсани, долнопробни проститутки.
— Бедността не винаги е резултат от мързел. На бедните се плащат оскъдни заплати.
— Някои от тези проститутки не изглеждат по-възрастни от дванайсет-тринайсет години — промълви смаяно младата жена.
— Не хаби съжалението си за тях, скъпа. Запази го за малките деца. В Сейнт Джайлс, недалеч от Ландън Уол, има няколко вертепа, където спят по петстотин деца. Там обучават по-големите момчета да бъдат крадци, момичетата — проститутки, а малките ги продават.
Антония го гледаше изумена; гърдите й се бяха стегнали от болка. Как можеше да предположи съществуването на подобни неща? И как можеше да не мисли за тях сега, след като ги бе научила?
В Смитфийлдс, зад Тауър ъф Ландън, младата жена трябваше да закрие носа си заради непоносимата воня. Вървяха до глезените в кравешки лайна, останали от животните, които отвеждаха в кланицата.
