Принц Едуард не можеше да се сдържа повече. Зарови лице в косите й и сълзи на радост потекоха по лицето му.
Празненството по случай рождения ден на Черния принц бе изключително бляскаво. Сякаш целият Бордо бе поканен. Англо-норманите, които от години живееха тук, бяха страстни поклонници на културата и изкуствата. Дворецът бе изпълнен с художници, поети, писатели и музиканти, към които се отнасяха с високо уважение. Присъствието им в кралския двор бе прекрасна възможност за изява на талантите им.
Френското влияние се чувстваше навсякъде — от музиката и танците до изисканите разговори и изящните маниери, а особено в тоалетите и на жените, и на мъжете.
От голямата бална зала се излизаше в прекрасна градина. Алеите бяха осветени от факли и гостите можеха да излязат да се насладят на прохладния нощен въздух. В градината имаше езеро с малки лодки във формата на лебеди, в които влюбените двойки се усамотяваха, за да се наслаждават на блясъка на звездите.
Родителите на Бернар Ези — граф и графиня д’Албре от Гаскон — бяха сред почетните гости на кралското семейство. Придружаваха ги многобройните им роднини и принцеса Изабел имаше достатъчно публика, пред която да покаже голямата си любов към младия гасконец. По-малката й сестра, принцеса Йоанна, завиждаше на Изабел за красивия годеник и страстно се молеше и дон Педро Кастилски да не отстъпва по красота на Бернар.
Кристиан седеше от едната страна на Бриана и се държеше толкова изискано и любезно, та й се стори, че между съпруга й и останалите има огромна пропаст. Той беше арабин, представител на друга култура, но по ирония на съдбата се държеше много по-възпитано от всички англичани. Можеше да говори на различни теми, независимо дали се отнасяше до астрономия, изкуство или философия. Всички придворни дами я гледаха завистливо и Бриана за сетен път се убеди, че той е изключително привлекателен за нежния пол. Много от тях открито се опитваха да го прелъстят.
Младата жена се почувства много нещастна. Той й бе предложил сърцето и душата си, но тя не можеше да ги приеме, защото се измъчваше от угризения на съвестта. Наблюдаваше как жените кокетничеха с Хоуксблъд и принц Едуард и сърцето й се свиваше от мъка за Джоан и за самата нея.
Кралят и граф Уорик бяха заобиколени от благородници, които разпалено говореха за войната. Изглежда, французите бяха опожарили и разграбили именията на английската корона по долината на Гарона и вбесеният принц Едуард заяви, че няма да чака никакви мирни преговори, а незабавно ще потегли с войските си към вътрешността на страната, за да се разправи с проклетите французи.
Бриана въздъхна облекчено, когато разбра, че Хоуксблъд ще замине с армията, но в същия миг сърцето й се сви от чувство на вина. Що за съпруга бе тя, след като изпраща с радост мъжа си на смъртен бой? Ала напрежението между тях бе толкова силно, че тя предпочиташе за известно време да бъде сама.
Бриана прекарваше много часове с Джоан и малката й дъщеричка, която нарекоха Джена. Приятелката й се възстанови много бързо и сега бе по-красива от всякога. Протестира, когато кралицата й изпрати кърмачка и бавачка. Обикновено придворните дами не се грижеха сами за децата си, които се отглеждаха в отделно крило на двореца от многобройни бавачки и кърмачки. Джоан искаше сама да се грижи за дъщеря си, но трябваше да се подчини на етикета.
Дните й се нижеха монотонно. Всяка сутрин тя и Бриана посещаваха малката Джена. Следобед Джоан се оттегляше да подремне в спалнята си, а Бриана се прибираше в белокаменната си къща, за да порисува на яркото южно слънце.
Младата майка непрекъснато мислеше за своя принц. След две седмици възвърна тънката си фигура и започна с копнеж да очаква връщането на своя любим. Искаше й се той да види колко се е разхубавила. Тъй като през последните месеци на бременността бе станала доста тромава, тя се страхуваше, че ще загуби завинаги ефирната си красота, от която той толкова се възхищаваше. Бленуваше за нощите, когато ще се върне при нея и ще й шепне дръзки комплименти, ще обгърне крехката й талия с едрите си ръце, ще покрие плоския й корем със страстни целувки.
Джоан чу как се отваря вратата на стаята и лениво се запита защо Глинис се е върнала толкова рано от пазар. Внезапно усети нечие заплашително присъствие. Изправи се в леглото и се покри с чаршафа.
— Какво искате? — рязко попита тя.
— Не е ли ясно? Дошъл съм, за да се възползвам от съпружеските си права. — Джон Холънд похотливо я измери с поглед.
Джоан започна да крещи, но той я удари силно през лицето. Тя падна ужасена върху леглото. За пръв път в живота й й причиняваха болка.
Той се наведе над нея.
— Можеш да викаш колкото искаш. Това крило е най-изолираното, никой няма да те чуе освен мен и смятам да се насладя докрай на прелестите ти.
— Сигурно сте полудели! — извика нещастната жена. — Ще заповядам да ви арестуват!
— По какво обвинение? Че спя със собствената си съпруга ли? Ако напънеш за миг красивата си празна главичка, ще разбереш, че няма на кого да се оплачеш.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Джоан лежеше безмълвна и скована. Искаше да умре. Съгласието й за този отвратителен брак я бе оставило във властта на един покварен изверг. Едуард никога не трябваше да узнае какво се бе случило днес в спалнята й. Не, не само Едуард, никой не трябваше да узнае!
Надигна се и изпълзя от леглото. Наля няколко кани ароматизирана вода във ваната и се изкъпа, като търкаше ожесточено кожата си до зачервяване, после се облече, избра бяла роба и бяла копринена туника. Отново се почувства чиста в тези дрехи. Застла леглото с огладените вчера от Глинис ленени чаршафи и скри измърсените завивки в един кош зад вратата на гардероба.
Седна пред огледалото и внимателно прикри драскотините по лицето си с пудра и лек руж от сандалово дърво. Устните й бяха подути, но не можеше да отстрани издайническото доказателство. Само времето можеше да се справи с подутините й. Огледа се с присвити очи. Това бе най-ужасният ден в живота й! Страданието беше непоносимо. Но още със сядането си пред огледалото Джоан стисна зъби и си каза, че трябва да продължи да живее, да се справи с тази беда, да изтласка кошмарния спомен. Обаче отчаянието отново я победи и тя се отпусна безчувствена и вцепенена в едно от креслата. Но поне едно беше сигурно — след това изпитание вече нищо не можеше да я нарани.
Оказа се, че се лъже.
По лицето на краля се изписа недоверие. Прочете още веднъж съобщението от Кале и се намръщи. Веднага изпрати да повикат сър Джон Холънд.
— Получих ужасна вест — мрачно започна крал Едуард III, като се опитваше да скрие скръбта си. — Младият Едмънд, херцогът на Кент, е намерен мъртъв в Кале.
— Как се е случило? — припряно попита Холънд.
— Открили са го в една алея, пронизан с нож в гърба!
Холънд навреме си спомни, че Плантагенетите от десетилетия бяха прочути с избухливия си нрав.
— Явно не е било достатъчно да ги заставя да ме молят на колене! Трябваше камък върху камък да не остане от Кале! Трябваше да избия всичко живо в този проклет град! И да набуча главите на жителите му върху копията на крепостните стени! Да ги накарам да се окъпят в собствената си кръв! Проклетите французи са като червеи. Никога не са притежавали доблест!
— Сир, никак не ми е приятно да го кажа, но лорд Едмънд често посещаваше домовете с лоша репутация. Неведнъж съм го предупреждавал за опасностите от тези отвратителни бордеи.
Кралят го изгледа презрително и Холънд неволно отстъпи крачка назад. Веднага се отказа от намерението да продължи да коментира пороците на лорда.
— Едмънд, херцогът на Кент, е от рода на Плантагенетите! Младият ми братовчед беше достоен мъж, смел воин, истински кавалер и рицар. Загинал е при изпълнение на дълга си пред короната, все едно че е паднал при Креси!
— Можете да разчитате на мен, Ваше Величество. Той бе мой роднина и скъп приятел. Ще заловим убийците и ще ги предадем на правосъдието. Няма съмнение в това. Ако ми простите дързостта, сир, може
