кралицата дадоха пищен прием по случай официалния годеж на принцеса Изабел и Бернар Ези. Празненството бе великолепно организирано и кралицата лично благодари на сър Холънд. Той беше най- добрият главен камерхер, който бяха имали досега. Надзираваше кралската кухня — следеше за доставяне на продуктите от всички краища на Европа и Изтока, както и винаги да има прясно агнешко от Англия, еленско месо, яребици, фазани, пъстърва, сьомга и вкусни стриди.
На следващия ден след пищния прием принцеса Изабел обяви, че разваля годежа с Бернар Ези. Кралят и кралицата я умоляваха да промени решението си, но тя остана непоколебима. Бяха я разглезили прекалено много и никой не можеше да въздейства на капризната и своенравна принцеса.
Изабел бе изоставена от предишния си годеник, но сега си бе отмъстила! Целият свят щеше да узнае, че и тя е сторила същото. Бернар бе унижен в очите на всички, а принцесата се смееше. Семейството му изрази протест, ала тя се наслаждаваше на скандала. Когато Бернар й каза, че сърцето му е разбито и той ще постъпи в манастир, Изабел безсърдечно му каза да се моли и за нея! Най-после принцесата бе щастлива. Най-после бе накарала един мъж да страда — така както бе страдала и тя от обидата, която й бе нанесъл граф Фландърски. Честта й бе отмъстена и гордостта й задоволена. Кралят и кралицата се утешаваха с мисълта за предстоящата сватба на принцеса Йоанна. Тя бе послушно дете и щеше изпълни всичко, което се иска от нея. Никога нямаше да стане причина за скандал.
Войската на Черния принц се завърна в Бордо и донесе тревожни слухове за страшната чума, която бе избухнала в Константинопол и бе опустошила пристанищата на Черно море.
Неколцина от воините на граф Уорик умряха в ужасни мъки и страшна агония. В последните мигове преди смъртта повърнаха кръв и накрая лицата им почерняха до неузнаваемост. Принцът и Уорик се постараха да спрат слуховете, тъй като болестта едва ли щеше да се разпространи толкова далеч на запад. Обявиха, че войниците са яли развалена храна, от която са се натровили, и заплашиха със смъртно наказание всеки, който спомене думата чума.
Кристиан Хоуксблъд и Али тихо разговаряха. Те знаеха причината за смъртта на войниците, но благоразумно мълчаха, за да не предизвикат всеобща паника.
Бриана и Адел шиеха в градината. Наближаваше лятото и цветята бяха разцъфтели. Край белите стени се виеха храсти с розови и червени цветя, топлият бриз разнасяше уханието на бял жасмин и жълти рози, привличайки пеперуди и птици, каквито никога не бяха виждали в Англия.
Бриана обичаше градината. Това бе истински оазис на спокойствието, красотата и тишината, където забравяше за дворцовия шум и суета. Наслаждаваше се на студените води на басейна, които я успокояваха и разхлаждаха през горещите следобеди. След като излезеше от хладните води, сядаше в едно кресло на слънце и шиеше, докато косата й изсъхне. Слънцето бе изсветлило косата й и сега беше още по-красива. Светлозлатистите къдрици около слепоочията ставаха тъмнозлатисти към краищата на косите й, които се стелеха по раменете й. Бриана си шиеше къса бяла туника, с която да седи около басейна, а Адел бродираше бебешка нощница.
— За Джена ли е?
Лицето на Адел се озари от щастие.
— Не, не е за бебето на Джоан, за друго бебе е… за моето бебе!
— Адел! О, за Бога, не знам какво да кажа!
— На моята възраст! Можеш ли да си представиш? Това е истинско чудо!
Бриана видя щастието в очите на леля си и изпита моментна завист.
— Пади знае ли?
— Не още. Света Богородице, представяш ли си как ще се перчи и ще се надува пред бедния Али?
Бриана се поколеба, но накрая се реши да я попита:
— Мислиш ли, че може да откаже да се ожени за теб?
Адел самодоволно се усмихна, бе сигурна в своя Пади.
— Ще го натупам здравата и ще му дам да се разбере! Стана доста горещо — въздъхна Адел и погали с ръка корема си. — Ще отида да си полегна.
Бриана свали дрехите си, облече късата бяла туника, която току-що бе ушила, и се плъзна в примамливите тюркоазени води на басейна. Беше доволна от себе си, тъй като се бе научила да се отпуска във водата и да плува по няколко метра. Единият край на басейна бе в сянка, затова тя отиде в другия край, огрян от слънчевите лъчи. Затвори очи и повдигна лице към слънцето. Дългата й коса плуваше около нея като златно сияние.
Кристиан гледаше запленен прекрасното видение. Красотата й винаги го бе поразявала, ала в този миг, сред тази романтична обстановка, тя бе омагьосваща. Бриана не го бе забелязала, тъй като той стоеше скрит в сянката, абсолютно неподвижен, и жадно пиеше с очи тази невероятна красота.
Сърцето му преливаше от нежност и любов. Дори и да бе на стотици километри от нея, тя неизменно владееше мислите му — странно ли бе, че очакването на мига, в който отново ще я притисне до гърдите си, бе за него най-вълнуващото усещане? Нима имаше по-щастлив мъж на този свят? Тя въплътяваше всичко, за което бе бленувал, за което и сега копнееше и от което всеки ден и всяка нощ се нуждаеше: красива, щедра, прозорлива, чувствена и най-важното — смела. А освен това си оставаше по детски романтична, безпределно вярваща в честността и благородството на хората около себе си.
Трогната усмивка се изписа на устните му. Тъкмо това най-много харесваше в нея. Макар че непоносима мъка гризеше сърцето му, не можеше да я обвинява… Не можеше да очаква, че Бриана ще му отдаде цялото си сърце, след като вярваше, че Робер де Бошан е загинал, пронизан в гърдите от неговото копие. Дори се гордееше със строгия й морал и непреклонните й изисквания. Не можеше да си представи по- съвършена майка за децата, които щяха да имат — децата, които вече познаваше от бляновете си. Тя ще им предаде безупречните си разбирания за чест, добродетели и морал.
Рано или късно Бриана ще се убеди, че той не е убил брат си, за да я спечели за своя съпруга. Но докато настъпи този мечтан ден, трябва да изтърпи всичките й съмнения и колебания.
Бриана се сепна от издрънчаването на стоманената ризница върху мраморните плочи. Дъхът й секна, като го видя да излиза от сянката на дърветата. Нима се бе върнал от похода? Застина във водата и се загледа смаяно в Кристиан, който забързано сваляше дрехите си. Нима ще се хвърли при нея в басейна?
Хоуксблъд се гмурна под водата и преплува почти цялата дължина на басейна, преди да изскочи над синкавата водна повърхност на сантиметри от нея. Изтръска капките от смолисточерните си коси и закачливо се усмихна:
— Дали не сънувам? Струва ми се, че ти не си моята Бриана, а приказна нимфа, изплувала от подводното царство… Е, поне се убедих, че не си морска сирена — току-що зърнах под водата две прелестни крачета, както и други съблазнителни части от женското тяло. — Винаги го очароваше начинът, по който тя се изчервяваше. Приближи се към нея, изкусен да продължи да я предизвиква. — Сигурно си разбрала, че съм се върнал в града. Надали друга жена може да измисли по-приятен начин за посрещането на любимия й мъж.
— Аз не трябва… не мога да…
— Не искаш да ме приемеш? — Лицето му помръкна в горчиво разочарование. — Нима предпочиташ да се сражавам някъде сред безкрайните равнини на Франция?
— Не, разбира се, че не искам! Така се радвам, че се завърна жив и здрав…
Обаче в думите й той чу прекалена любезност и разочарован се отдръпна от нея. Не подозираше, че в сърцето си тя жадуваше да го прегърне страстно и всеотдайно, но не смееше да си го позволи. А той би дал всичко на света за една нейна прегръдка, за мига, в който ще чуе признанието й, че за него е готова дори да умре.
— Сърцето ми изтръпна от радост, като те видях в басейна — прошепна й той.
— О, в горещите следобеди къпането тук е несравнимо удоволствие! — радостно възкликна Бриана. — А цветята в градината ухаят великолепно. Около фонтана прехвръкват птици, каквито никога не съм виждала в Англия. Дори и пеперудите тук са по-пъстри… Не мога да ти опиша какъв възторг предизвикват тези багри в душата ми!
— А защо мислиш, че всички пеперуди са бели?
Бриана се вцепени.
