— Кой? — Сложи ръце на кръста си.
Пади Бърк посочи с пръст към кулата.
— Господарят.
Емералд го изпрати с поглед, докато излизаше, а после се запъти към каменната стълба.
Шеймъс О’Тул седеше край прозореца и стискаше малък телескоп. До него, подпрени до стената, имаше четири пушки.
— Едва не уби брат ми!
Шеймъс доволно се засмя.
— Не съм се опитвал да го убия, иначе вече щеше да е мъртъв. Исках само да го изплаша.
— Изплаши мен! Защо стреля?
— Защото е Монтагю.
— Аз също.
— Никога не се хвали с това, момиче. — Светлосините му очи я огледаха внимателно от главата до петите. — На вид си Фицджералд, с което вече можеш да се гордееш. Ела по-близо до прозореца, за да те разгледам по-добре.
Пристъпи напред, защото не искаше той да си помисли, че се страхува от него.
— Приличаш много на моята Катлин. Нищо чудно, че Шон се е влюбил в теб. Да не би да си се разхождала под дъжда, момиче? Тя също обичаше да го прави. — Погледът му се замъгли и Емералд изпита странното чувство, че се е отнесъл в миналото. Реши, че Шеймъс О’Тул е малко неуравновесен. Вероятно не бе отговорен за действията си. В противен случай защо ще живее в тази кула като отшелник, след като има огромен и красив дом? Някой ще трябва да заключи тези оръжия. Довечера ще поговори с Шон за това.
— Върви и свали мокрите дрехи, красавице. Ще закъснееш за вечеря.
Емералд остана с впечатлението, че Шеймъс говори на съпругата си.
— Аз… аз… Отивам веднага!
Когато се върна в стаята си и се погледна в огледалото, реши, че прилича на дрипава циганка. Избра бледолилавата копринена рокля, за да й възвърне част от самочувствието и да й вдъхне смелост. В главата й се въртяха множество въпроси, които възнамеряваше да постави. Завъртя се рязко, когато междинната врата се отвори.
— Любов моя, съжалявам, че преди малко ни прекъснаха толкова грубо, но нямах никаква представа, че брат ти ще реши да намине днес.
Емералд не се изчерви.
— Къде е той?
— В стаята за гости, разбира се! Да отидем ли да го вземем за вечеря?
Прехапа устни. Искаше да говори с Джони насаме. Шон обаче протегна галантно ръка и щеше да изглежда детински, ако му откажеше. Когато излязоха в коридора, видяха че Джон вече е там и тримата тръгнаха към трапезарията на долния етаж.
Шон издърпа стола й.
— Ще седнеш ли помежду ни, любов моя?
Джони й се усмихна.
— Никога не съм те виждал толкова сияеща, Ем!
После двамата мъже потънаха в разговор, от който напълно я изключиха. Говореха за търговски кораби, товари и курсове. След това обсъдиха адмиралтейството, политиката, Камарата на общините, Камарата на лордовете. Обмениха мнения за министър-председателя Пит, за Нюкасъл, Бедфорд и крал Джордж. Разговаряха с нещо като код, който явно отлично разбираха. Джон споменаваше неща като: „онази информация, която ме помоли да събера“ и „онази тайна работа“, а Шон си служеше с фрази като: „онзи поверителен бизнес“ или „имам нова задача за теб“.
След като свършиха с основното блюдо, те изоставиха сериозните разговори и започнаха да си разменят шеги и закачки. Конете бяха основната тема. Шон обеща на Джони да го изведе на езда в Къра, а брат й попита дали можел да посети Мейнут и някаква жена на име Нан Фицджералд.
Емералд ги слушаше с все по-нарастващо възмущение. Как смееха да се държат така, сякаш тя изобщо не съществуваше? Очакваше Джон да обясни защо е дошъл, а Шон да й даде разяснения относно баща си и изстрела.
Накрая захвърли кърпата си и удари силно с юмрук по масата. Сребърните прибори се раздрънчаха.
— Престанете!
И двамата мъже се обърнаха любезно към нея.
Емералд тръсна черните си къдрици и се обърна към Джон.
— Отсъствам от къщи вече цяла седмица! Как ме намери?
— Татко ми каза, че си в Грейстоун.
— Господи! От къде знае?
— Аз го осведомих, разбира се — спокойно се обади Шон. — Какво удоволствие е да раниш врага си, ако не завъртиш ножа в раната и не я посипеш със сол?
— Да ме заведеш вкъщи ли те изпратиха?
Джони погледна към Шон.
— Да разбера колко пари ще поиска.
Шон избухна в смях.
— Кажи им, че притежанието е девет десети от закона. Това се отнася както за кораба, така и за сестра ти. Ще задържа и двете.
— Нямаш нищо против да ме затрудниш още повече, нали? — сухо попита Джони.
— Ни най-малко. Бедите каляват характера.
— Е, предполагам, че „Монтагю Лайн“ ще трябва да се справи и с един кораб по-малко — философски сви рамене Джон.
— Е, всъщност тази седмица ще станат три кораба по-малко.
— Благодаря на Бога за това! — пламенно възкликна Джон.
— Уверявам те, че Бог няма нищо общо.
— Дяволите да ви вземат и двамата! Ето че пак го правите! — извика Емералд.
Брат й се смая.
— Кога се научи на такива лоши обноски?
— Всичко е наред, аз я научих. Обичам моите жени да са диви и своенравни, за да имам удоволствието да ги укротя.
В следващия миг младата жена грабна една чаша с вода и я изля върху подигравателната физиономия на Шон О’Тул.
— Струва ми се, че лудостта е ваша семейна черта! — След като произнесе присъдата си, тя напусна величествено трапезарията.
Гневно обиколи няколко пъти стаята си, хвърли няколко възглавници, накрая удари с юмрук по леглото, напразно опитвайки се да излее яда и възмущението си. Вече знаеше, че Шон е силна личност и макар че не разбра по-голямата част от разговора им, се досети, че има някаква власт над Джони и го използва като пионка в сложната си шахматна игра.
Знаеше обаче, че няма да изкопчи нищо от Шон. Ако искаше да разбере какво става, ще трябва да подпита брат си. Тогава на вратата се почука тихо. Емералд се зарадва надявайки се, че е Джони, но се оказа госпожа Макбрайд.
— Донесох ви нощния тоалет и халата.
— О, благодаря ви, госпожо Макбрайд. — Остана слисана. Не подозираше за интимното облекло, което Шок бе поръчал специално за нея.
— Всъщност халатът бе моя идея, за да не измръзнете в тези одеяния — обясни тихо модистката. — Мъжете обичат такива работи. Когато става дума за леглото, практичността им се стопява като сняг на слънце.
Страните на Емералд пламнаха.
