В мига, в който съзря Тара Фицджералд, усмивката застина на устните му.
— Какво означава това?
— Нали си спомняш лелята на твоята съпруга, Шеймъс? Тя беше любезна да остане тук един месец, да ни прави компания и да се грижи за нас. Абсолютна магьосница е на билките и отварите и мисля, че може да ти приготви някакъв мехлем, който да облекчи болките в краката ти.
— Магьосница? Може би искаш да кажеш вещица? Не се нуждая от болногледачка!
Емералд се отпусна на колене пред него и улови ръката му.
— Скъпи Шеймъс, господин Бърк е този, който има нужда от помощ, но той е твърде горд, за да те помоли.
— Но тя е смахната — ужасено настоя възрастният мъж.
— Чувала съм подобни приказки, Шеймъс О’Тул — заговори Тара, придърпа един стол и седна до него. — Знаеш ли, че тъкмо ти ме доведе до това състояние?
По изражението на лицето му Емералд разбра, че любопитството се бори с желанието да им заповяда да си вървят. Може би самотата бе това, което помогна на любопитството да победи. И двамата заслушаха прехласнато историята на Тара.
— Когато ти за пръв път дойде в Мейнут, за да ухажваш Катлин, бе най-красивият дявол. Ние бяхме десетина момичета на една и съща възраст, а твоята хубост плени сърцата на всички ни.
Катлин се отнасяше с пренебрежение към теб. Тя бе най-голямата дъщеря на графа и бе твърде горда, за да позволи на някакъв си моряк от търговски кораб да я ухажва. Аз не бях толкова горда, колкото суетна. И реших, че те искам. С моята красота не виждах защо да не те накарам да забравиш за Катлин и да не се влюбиш безумно в мен. Но колкото и да се навирах в ръцете ти, ти се преструваше, че не ме забелязваш и удвои усилията си да завоюваш сърцето на Катлин.
От суета си казвах, че ти предпочиташ нея, защото е най-голямата дъщеря на графа и това ти е изгодно. Но вече бях толкова влюбена в теб, че ти разби сърцето ми. Не можех да ям, не можех да спя, дори не можех да мисля. Напълно се поболях и съзнанието ми се помрачи за известно време.
Семейството се отнасяше с такова голямо внимание към мен, че аз започнах да се наслаждавам на това положение. Разбрах и че то ми дава власт. Затова, когато дойдох на себе си, реших да не се издавам и да продължавам да се преструвам на луда. Освен това научих един безценен урок — колкото повече Катлин те презираше и отхвърляше, толкова по-решен изглеждаше ти да я завладееш, колкото по-гордо и високомерно се държеше тя, толкова повече ти я обичаше. Ти обаче бе толкова мъжествен и властен, че Катлин най-после отстъпи и се предаде. Когато го направи, аз осъзнах, че всъщност те е искала още от самото начало, но е била достатъчно умна, за да намери начин да те спечели.
Шеймъс изглеждаше потресен и объркан. Накрая промълви:
— Ще я изтърпя заради Пади. Един месец не е доживотна присъда.
— Има ли сини перуники в градината? — попита Тара.
— Да, но вече са преминали.
— Трябват ми корените. От тях се приготвя мехлем, който невероятно стопля и успокоява.
— Непременно ще проходя, защото това е единственият начин да се избавя от теб — сприхаво измърмори Шеймъс, но Емералд знаеше, че се е примирил е участта си.
— Ще ми покажеш ли къде растат сините перуники, малка моя?
Когато излязоха от кулата, Емералд меко добави:
— Твоята история ме трогна.
— А, нали това беше целта. Той се ласкае от мисълта, че всички ние сме били влюбени в него. После използвах вината, за да спечеля симпатията му и накрая му казах това, което копнееше да чуе — че Катлин го е желала още от самото начало. Пълни глупости!
Емералд бе смаяна от лицемерието на Тара, ала като се замисли върху историята, реши, че в нея има доста истина.
Вятърът продължи през целия ден, не стихна и през нощта. Емералд не спа добре и в мига, в който Шон стана от леглото още призори, тя отвори очи. Гледаше невярващо как сгъва чиста риза и бельо в малък вързоп.
— Къде отиваш?
— Казах ти, че ще отсъствам за няколко дни. Заминавам нагоре по крайбрежието.
Паниката й се усили.
— Нали не мислиш да отплаваш в подобна буря?
— Не е толкова страшно, любов моя, не се тревожи.
Емералд отметна завивките и изтича към прозореца. Това, което видя, я ужаси.
— Вятърът е много силен!
Шон приближи, застана зад нея и сложи ръце на раменете й.
— Изглежда по-лошо, отколкото е. През есента винаги има ветрове, но не са опасни.
Емералд се завъртя, готова да го засипе с упреци и да го умолява да остане у дома при нея. Но лицето му изразяваше такова радостно нетърпение, че думите замряха на устните й. За един кратък миг си помисли дали да не използва вината, за да го задържи при себе си. Може би просто трябваше да се престори, че не е добре. Разбираше, че той едва сдържа вълнението си. Но само сви рамене. Не искаме нито съжалението му, нито да го спира насила.
— Студено ти е. — Шон я взе на ръце и я отнесе в леглото. Зави я внимателно. — Състоянието ти те права прекалено чувствителна. Аз съм моряк и бурите не ме плашат. — Повдигна брадичката й и погледите им се срещнаха. — Емералд, нищо лошо не може да ми се случи. Та нали съм сключил договор с дявола!
Глава 25
„Сулфур“ скрит в устието на Ривър Бойн — там, където се вливаше в Ирландско море — чакаше търпеливо като хищник плячката си. Шон О’Тул бе на борда заедно с няколко Фицджералд, братята Мърфи, както и десетина от най-добрите дресьори в Мейнут.
Бе доплувал под прикритието на мрака и бе узнал, че конете от Мийд вече са пристигнали в Дройеда. Корабите на Монтагю бяха закъснели заради неочакваната буря, но малко след зазоряване „Херон“ влезе в пристанището и пусна котва, за да чака „Гибралтар“.
Бяха изминали вече четири часа, а той все още не идваше. Капитанът на „Херон“ накрая даде заповед да започне товаренето на конете, макар че другият кораб все още не се появяваше. Чак след като и последното животно бе качено на борда в късния следобед, „Гибралтар“ се появи на хоризонта. По това време морето вече се бе успокоило и Джоунс, капитанът на „Херон“, изпрати съобщение на Бауърс, капитана на „Гибралтар“, за да го осведоми, че вече е готов да вдигне котва.
„Херон“ се бе отдалечил от Дройеда и плаваше покрай брега, когато „Сулфур“ опъна платна и бързо го настигна. Следван от двамата яки и мускулести братя Мърфи, Шон О’Тул се качи на борда на „Херон“ с два пистолета в ръка.
Само един поглед върху нападателя и придружителите му бе достатъчен, за да възпре капитанът да вика за помощ. В този момент на долната палуба се появи боцманът Даниълс също с пистолет в ръка. Капитанът разбра, че е победен. Екипажът му бе уморен до смърт и лекуваше рани от ухапвания и ритници на коне.
— Ако умееш да изпълняваш заповеди, това може да се окаже един от най-щастливите ти дни — тихо рече О’Тул. — Предполагам, че имаш едно желание, капитан Джоунс, и то е да се отървеш от проклетите животни. Аз смятам да го изпълня.
Шон О’Тул застана на кормилото на „Херон“ и го насочи към пристанището Ръш. „Сулфур“ го следваше неотклонно и насочените му оръдия безмълвно предупреждаваха.
Джоунс и екипажът му стояха и гледаха изумено колко бързо и без никакви усложнения бяха разтоварени двеста коне. Шон нареди на половината от дресьорите да наглеждат животните, след което изложи условията си.
— Както вече вероятно сте се досетили, господа, човек никога не знае какво му готви съдбата. Щом тази
