вероломница спре да ви се усмихва, бедите следват една след друга. Е, тя извърна лицето си от Монтагю. Напоследък загубите на „Монтагю Лайн“ са огромни, а тази последната ще ги извади от бизнеса само за няколко месеца. Но не е нужно и вашата съдба да е като тяхната. Досега вие сте били товарени с непосилна работа, за която сте получавали жълти стотинки.
Сега обаче „Херон“ ми принадлежи. Аз ще го изпратя до Чарлстън, за да натовари памук. Предлагам ви договор за курса. — Знаеше, че моряците са хора с неспокойни души, които винаги жадуват за промяна. Щом заговори за добро заплащане, неохотата им се изпари сякаш с магическа пръчка. — Можете да си починете няколко дни в Ръш и да се насладите на гостоприемството му, докато „Херон“ се превърне в „Делфин“ и се запаси с храна и вода за пътуването до Америка.
После остави братята Мърфи да надзирават „Херон“ и се качи на борда на „Сулфур“ заедно с Даниълс Фицджералд. Знаеха, че „Гибралтар“ ще започне да товари останалите коне най-рано на следващия ден. Шон О’Тул отново изчака, докато се насочи към ирландския бряг, преди двамата с Даниълс Фнцджералд да се качат на борда.
Екипажът на „Гибралтар“ вече бе получил пари, макар че все още не бе направил нищо, за да ги заслужи. Придържайки се към принципа „разделяй и владей“, Шон подмина Ръш и пусна котва в Малахайд. Там разтовари конете й ги изпрати в Мейнут. Чак след това уведоми капитан Бауърс и екипажа за съдбата на „Гибралтар“.
— Тази шхуна е една стара миризлива кучка, която ще се отправи към дъното на морето. Господин Даниълс ще се върне в Лондон и ще докладва, че „Гибралтар“ е заседнал край остров Ламбей по време на силна буря и пробойната в корпуса е толкова голяма, че корабът не може да се спаси. Монтагю ще трябва да изпрати друг съд, за да ви отведе от острова. И някой, който да огледа повредата. Той обаче ще намери достатъчно доказателства в подкрепа на твърдението ви, капитан Бауърс. Трите коня, които убихте при товаренето, ще лежат на брега, а морските вълни ще се разбиват върху останките от „Гибралтар“. Предполагам, че вие, капитан Бауърс, ще предпочетете да бъдете обявен за изчезнал, вместо да ви обвинят за всички загуби?
— Правилно предполагате, лорд Килдеър.
— В такъв случай смятам, че мога да уредя да заминете за Америка, Бауърс. Тим Мърфи ще бъде капитан, но вярвам, че ще се задоволите и с длъжността първи помощник?
— Отлично, милорд.
— Има ли някакви жени на този остров? — обади се един от екипажа на Дани Фицджералд.
— Мили Боже, нима две седмици почивка не ви е достатъчна, та искате да си я подсладите и с женски прелести?
Отец Фиц бе свещеникът, който се грижеше за вярващите в Грейстоун. Той се и качваше в кулата при Шеймъс, за да му даде причастие. Единствените двама души в Грейстоун, които не стъпваха в параклиса, бяха Шон и Емералд.
Тара и Нан смятаха, че Емералд трябва да се присъедини към тях за ежедневната служба. Младата жена се замисли и също реши, че е крайно време да отиде. Разбира се, тя всеки ден се молеше за бебето си, но внезапно осъзна, че ще бъде много по-добре, ако отправи молитвите си в църквата и се опита да се сприятели с отец Фиц.
На вид скромният и малък параклис отвътре бе великолепен. Есенното слънце струеше през витражите и падаше върху полираните дъбови пейки, тапицирани с червено кадифе. Върху украсената с пищна бродерия и извезана със злато покривка на олтара — истинско произведение на изкуството — бе поставена чашата за причастие, инкрустирана с искрящи скъпоценни камъни, както и два свещника, изработени от масивно злато.
В контраст с цялото това великолепие отец Фиц бе облечен с обикновено черно расо; единственото цветно у него бе червендалестото му усмихнато лице. Той даде причастие на всички, с изключение на Емералд, в която впери пронизващия си син поглед и рече:
— Ще поговорим насаме.
Смутената Емералд кимна послушно и разтревожено. Миризмата на тамян, примесена с аромата на восъчните свещи, й напомни за времената, когато в отсъствието на баща й, двете с майка си ходеха на църква.
Един по един присъстващите изчезваха в изповедалнята и излизаха след минута-две. Нан влезе последна. После се появи много щастлива.
— Чувствам се успокоена — прошепна тя на Емералд. — Отец Фиц разбира всичко… Да те почакам ли?
— Не, по-добре върви да закусиш. Аз идвам за първи път и може би ще отнеме малко повече време.
Църквата вече бе съвсем празна и Емералд се чудеше какво да направи. Затова просто затвори очи и се помоли за Шон. Откакто бе отплавал в бурята, душата й бе изпълнена с мъчителна тревога. Плясъкът на вълните и свистенето на вятъра не й даваха покой. Отвори очи при звука на един глас, който произнесе с ирландски акцент:
— Емералд Монтагю.
Отецът стоеше пред нея.
Макар че мразеше да я наричат с това име, младата жена не го поправи.
— Да, отче. Знам, че отдавна трябваше да дойда — с искрено разкаяние в гласа промълви тя, — но най-после се реших.
— Защо си дошла, Емералд Монтагю? — строго попита той, а руменото му лице бе изкривено в недоволна гримаса.
— Аз… аз имам толкова много молби… Освен това бих искала да получа благословията ви. Дойдох да се помоля за безопасността на Шон и за моето… — Нещо в изражението на отец Фиц я възпря да изрече думата „бебе“.
— Шон О’Тул не е стъпвал в Божия храм, откакто се е завърнал в Ирландия. Душата му е почерняла от грях, но той не се е изповядал, нито е поискал опрощение — обвинително изрече свещеникът.
Душата й се изпълни със състрадание и разбиране към мъжа, когото обичаше.
— Вие сигурно знаете, че е прекарал пет ужасни години. Не той е извършил грях, а други са съгрешили спрямо него.
— Той ежедневно пристъпва Божиите заповеди. Омразата, отмъстителността, гордостта, похотта разяждат душата му. Възмездието се е превърнало в негов бог и за да го постигне, той е готов на всичко — да лъже, да краде, да убива, да прелюбодейства. Ще направиш добре, ако използваш влиянието си върху него, за да го върнеш в праведния път, да пречисти душата си и да получи опрощение.
— Ще се опитам, отче — сковано изрече Емералд, благодарна, че не бе споменала за детето си.
Погледът му я прониза.
— Готова ли си да си отидеш и да не съгрешаваш никога вече?
— Да си отида? — ужасено повтори младата жена.
— Да се върнеш при съпруга си, Емералд Монтагю. Ти си прелюбодейка!
Кръвта се отцеди от лицето й и душата й се вледени.
— Готова ли си да признаеш греховете си и да помолиш за Божията прошка?
— Аз… Аз признавам, че обичам Шон О’Тул и ако това е грях, моля за Божията прошка.
— Не се опитвай да измамиш Бога, жено! Ако не си готова да прекратиш греховната си връзка и да се завърнеш при съпруга си, не можеш да очакваш опрощение на греховете си!
— Аз… аз не съм католичка…
— Прелюбодеянието е непростим грях според всяка вяра и във всяка страна!
Свещеникът се извърна от нея, а Емералд почувства как гневът се надига и завладява душата й.
— Вие сте безчувствен, самодоволен и високомерен! И ако всичко това не се причислява към глупавите ви грехове, значи сте лицемер!
С тези думи напусна параклиса и се върна в Грейстоун. Качи се направо в спалнята, която споделяха с Шон. Втренчи се в широкото легло, изпълнена с мъка и вина. Свещеникът я бе нарекъл прелюбодейка. А как би могла да го отрече? В неговите очи тя бе извършила смъртен грях. А в Божиите очи? Каза си обаче, че е
