никога не е притежавала.“
„Изглежда умна и способна — мислеше Амбър, — и със сигурност не изпитва топли чувства към мен, но това няма значение. За моята дъщеря е добре, че тази жена е тук.“
— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Кенеди. Не се съмнявам, че да управляваш Грейстоун е огромна отговорност.
— Вашата дъщеря върна слънцето и смеха в тази къща след като ние вече отдавна бяхме престанали да се надяваме, че отново ще ги имаме.
Емералд се изчерви от удоволствие.
— Кейт, много си любезна.
— Ти донесе радостта на Шон и Шеймъс. Няма да отида толкова далеч и да заявя, че си заменила Катлин, защото е невъзможно, но ти запълни огромна празнина в Грейстоун.
— Кейт, би ли довела Нан Фицджералд? Бих искала да я запозная с майка си.
— Тя се крие в стаята си. Ще е нужен железен лост, за да я поместим.
— О, добре, няма значение. Ще се видим на вечеря. И Тара е тук, спомняш ли си я?
Кейт недоволно изсумтя.
— Кой ли би могъл да я забрави? Това място е пренаселено с Фицджералд. Ще приготвя бледолилавата стая за майка ти. — Кейт кимна и излезе.
— Спомням си леля Тара с огромна обич, макар че Кейт Кенеди изглежда не изпитва подобни нежни чувства към нея.
— Е, те я смятат за смахната, защото се преструва, че е келтска принцеса. Но изобщо не е луда, а мъдра.
— Тя ме научи на всичко за билките и техните лечебни свойства.
— Тук е само от седмица, но напълно е завладяла дестиларната. — На Емералд й се искаше да се върнат към задушевния разговор. Да научи всичко за живота на майка си. Но не се решаваше да задава въпроси. Тъй като Амбър не каза нищо, младата жена реши по-късно да разпита Шон.
— Хайде да се качим горе и да ти помогна да се настаниш. Нямаш представа колко съм щастлива! Да можеше и Джони да е тук!
— Той идва ли ти на гости?
— Двамата с Шон имат общ бизнес. Беше тук веднъж. После ми писа. Надявам се, че ще стане чест гост.
Амбър повдигна вежди.
— Или се е научил открито да се противопоставя на баща си, или се е научил да мами, както правех аз.
— Мисля, че за да оцелее, е усвоил по малко и от двете. Очевидно татко се е отказал от опитите си да го прави моряк. В момента управлява търговската кантора.
— А — замислено кимна Амбър, — сега разбирам защо Шон О’Тул се е заел с него.
Лицето на Емералд пламна. Искаше да отрече. Но не можеше.
— Джони обича Ирландия. Той е влюбен в Мейнут.
— Това е разбираемо, защото винаги е обичал конете. Струва ми се, че е роден да живее там.
— Сигурно умираш от желание отново да се срещнеш с близките си?
— Струва ми се, че прибързваш, скъпа. Мейнут принадлежи на граф Килдеър. Може би той няма да ме иска.
Емералд отметна къдриците си и на устните й заигра загадъчна усмивка.
— Графът желае това, което и аз. Той изпълнява всичките ми прищевки.
— Не го смятай за кастриран кон, Емералд. Той е див жребец и аз се съмнявам, че ти някога ще успееш да го опитомиш.
— Не искам да го опитомявам, майко. Аз го харесвам и обичам точно такъв какъвто си е.
„Внимавай какво си пожелаваш, Емералд. Научих се, че понякога сбъдването на най-страстното желание може да се превърне в ужасен кошмар.“
Глава 27
— Не мога да сляза на вечеря. Как да се изправя пред нея — простена Нан.
— Държиш се глупаво! Майка ми е мила и нежна. Когато разбере, че си влюбена в Джони, начаса ще те обикне. Никой няма да се досети за тайната ти, Нан, освен ако сама не събудиш подозрения, като се криеш.
Когато двете млади жени най-после влязоха в трапезарията, Тара и Амбър бяха потънали в разговор за подправки. Шон също ги очакваше. Той се държа като очарователен домакин, представи ги и ги настани една по една. Сложи Амбър от дясната си страна, Тара и Нан от лявата, а Емералд срещу себе си, за да може да й се наслаждава по време на вечерята.
С четири ирландки в една стая, три от които бяха център на внимание, разговорът бе оживен и изпълнен със смях. Дори Нан взимаше участие от време на време, макар че се изчервяваше като божур всеки път когато топлият поглед на Амбър спираше върху нея.
Шон забавляваше гостите си и отдаваше на всяка дама нужното внимание. Емералд не можеше да откъсне очи от него. Снежнобялата ленена риза, леко разтворена край врата, контрастираше с мургавата му кожа, черните коси и тъмносивите очи. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Мислеше единствено за мига, когато вратата на спалнята им ще се затвори зад тях и ще могат без всякакви задръжки да докажат колко много са си липсвали.
Амбър разбра какво чувства дъщеря й към графа. Разбра и че Шон О’Тул не е безразличен към Емералд. Тъмните му очи горяха от желание, а едновременно с това той изпитваше и собственическо чувство към нея. Амбър обаче не можеше да се отърве от подозрението, че я бе отвлякъл не защото не може да живее без нея, а за да си отмъсти на Монтагю.
Шон О’Тул й бе заявил, че няма да намери покой, докато не унижи враговете си в очите на целия свят и че държи оръжието за това в ръцете си. „Дали оръжието не е Емералд?“
Погледът на Амбър се спираше отново и отново върху тъмния магнетичен мъж, седнал начело на масата. Още не бе постигнал пълното си отмъщение. „Справедливост“, така го бе нарекъл. Запита се с нарастващо безпокойство докъде и до кого се простираше тази справедливост. Реши, че трябва да си поговори сериозно с дъщеря си. Не тази вечер, разбира се, защото Шон и Емералд едва сдържаха копнежа си един за друг, усещаше се дори във въздуха.
В началото Шон наблюдаваше скришом Емералд, но вече съвсем открито не сваляше поглед от нея. Знаеше, че бе постъпил правилно, като я събра отново с майка й. Емералд бе неотразима и сияеща от щастие. Шон изпита задоволство, че част от радостта й се дължи на него.
Бе добър с нея. Нямаше никаква прилика между пленителната жена, която се смееше и говореше със страст, и онова безлично момиче, което бе отвлякъл от Лондон. Призна си, че Емералд бе отговорила на добротата му. Тя бе толкова щедра в любовта си. Шон не се съмняваше, че нежността й бе излекувала някои негови рани. И двамата бяха добри един към друг. Никога нямаше да съжалява за времето, което са прекарали заедно. То беше почти съвършено, ако изобщо имаше съвършенство в живота.
Амбър му говореше и той се сепна.
— Извини ме, бях се разсеял. — Погледите им се срещнаха и сякаш прочетоха мислите си.
— Тара ми предложи да ми покаже дестиларната.
— Това ще ни отнеме часове, затова ви пожелаваме лека нощ — обади се Тара.
— Отивам да взема някоя книга от библиотеката — промърмори Нан.
Шон се засмя безочливо към изчервената Емералд.
— Жените Фицджералд са се наговорили да ни оставят сами.
— Толкова ли сме прозрачни? — усмихна се Амбър.
— А ние? — засмя се Шон.
Докато се изкачваха по стълбите, Шон обви ръка около кръста на Емералд.
— Изглеждаш добре. Мъчат ли те много сутрешните ти прилошавания, скъпа?
