Безгрижно се усмихна.
— Утре ще си устроим увеселително пътуване. Кой ще дойде?
— Не и аз — засмя се Джони. — От днес нататък не смятам да отделям крака от твърдата земя.
— Тогава ще бъдем само дами — реши Емералд. — Няма да ходим много надалеч. Може би до Дъблин?
Амбър, Нан, Тара, Маги и Кейт веднага се съгласиха.
— А какво ще правим днес? — попита Амбър.
— Двамата с Джони искаме да кръстим бебето, докато ти си тук — срамежливо се обади Нан. — Решихме да го наречем Едуард, на моя дядо.
— Прекрасно! Предполагам, че фактът, че съм баба, не пречи да бъда и кръстница, нали?
Шумната групичка се запъти към Грейстоун, а Емералд остана за малко, загледана в синьозелените води на залива, където се поклащаха, няколко кораба. Шон приближи към нея.
— Съжалявам, че близнаците още не са кръстени. Това разстройва ли те?
— Малко — призна тя. Не искаха децата да бъдат кръстени Монтагю, но докато бе невъзможно официално да им бъде дадено името О’Тул, не предприемаха нищо.
— А защо да не ги кръстим Фицджералд, след като е фамилно име и на двамата? Нали знаеш девиза на Шеймъс: „Винаги прави това, което ти е изгодно, и никога няма да сбъркаш!“
— Отец Фиц ще откаже. — Лицето й се покри с гъста червенина, като си припомни думите на свещеника.
— Фиц ще ми се подчини, Емералд, никога не го забравяй — твърдо изрече Шон.
По-късно цялото домакинство се събра в параклиса за тържествената церемония. Емералд осъзна, че навярно Шон бе поговорил с отец Фиц да заобиколи закона. Всъщност в Грейстоун съществуваше само един закон — този на Шон О’Тул, граф Килдеър. Затова свещеникът нито за миг не се поколеба да кръсти и трите бебета.
Докато Джони и Шон стояха гордо изправени пред олтара със синовете си на ръце, сърцето на Емералд се свиваше болезнено при мисълта за това, което бе решила да направи. Беше грешно да откъсваш бащата от сина му. Погледна към малкото момиченце в ръцете си. Никога не би се разделила с нея. Припомни си девиза на Шеймъс. Бе постъпила точно според него. Позволи на Шон О’Тул да ги спаси и да се грижи за тях, докато възстановят силите си и укрепнат. Вече бе дошло времето да го напусне…
Емералд знаеше, че ще му бъде вечно благодарна. Знаеше също, че винаги ще го обича. Но той бе поставил на първо място отмъщението, пренебрегвайки и нея, и децата. Подаде Катлин на отец Фиц. Докато слушаше монотонната благословия, разбра, че постъпва правилно.
На следващия ден Емералд и Амбър стояха на носа на кораба. Приличаха си толкова много и за двете това бе най-приятното място на кораба по време на плаване. Останалите дами предпочетоха вятърът да не разроши прическите им. Но Емералд и Амбър обичаха той да облъхва лицата им и да развява косите им на воля.
Вече минаваха покрай дъблинския залив, когато най-после се решиха да заговорят за това, което ги измъчваше.
— Шон ми разказа какво ти е причинил.
В първия миг Емералд бе изненадана, после се разгневи. Как е посмял пръв да разкаже на Амбър?
— Да върви по дяволите!
— Скъпа, той не се извиняваше.
— Защото за него е противоестествено да се извинява за каквото и да било. Смята го за обидно! Е, сега аз се чувствам обидена и ще го напусна!
— Когато си била в смъртна опасност, ти си изпратила да го повикат.
— Не, не съм! Изпратих Джони при теб. След като Шон ме изостави в Англия, нямах намерение да се връщам в „Замъка на лъжите“.
— Това е безсмислено, Емералд. Той няма да те остави да си отидеш.
— Майко, граф Килдеър може да е много силен и влиятелен мъж, но къде ще живея е мой свободен избор, не негов.
Докато двете жени бяха потънали в разговор, една тъмна фигура ги наблюдаваше отсреща. Уилям Монтагю не можеше да повярва на очите си. Беше застинал като ударен от гръм на палубата на „Чайка“. Посред дъблинския залив беше неговата красива съпруга, и то на борда на любимия му „Суолоу“. Облиза внезапно пресъхналите си устни. Скоро, много скоро щеше да си върне и жената, и кораба, дори и ако за целта се наложеше да разруши до основи „Замъка на лъжите“ и да избие всичките му обитатели.
Глава 36
Щом един от братята Мърфи се появеше в Грейстоун, бе сигурно, че не след дълго ще пристигне и другият. В семейство Фицджералд се шегуваха, че братята Мърфи се привличат като магнит. Затова, когато пристигна Пат, който понастоящем бе капитан на „Бримстоун“, Шон О’Тул не се съмняваше, че Тим вече е на път.
И наистина още на следващия ден „Херон“, който бе преименуван на „Делфин“, пусна котва в залива на Грейстоун. Шон и Пади прекараха по-голямата част от деня с братята Мърфи — провериха товара, прегледаха митническите декларации и фактурите, които придружаваха стоката от Испания и Мароко.
Когато привършиха, Тим Мърфи отведе Шон настрани, за да си разменят по някоя дума насаме.
— Бауърс ми каза, че е видял кораба на Монтагю, когато тази сутрин потеглихме от Дъблин. Кълне се, че е бил той.
Шон загрижено се намръщи.
— Да вървим в кухнята, Тим. Трябва да поговорим с Шеймъс.
Амбър възнамеряваше да си тръгне на следващия ден и Джони свали сандъците с багажа й. Шон, с мрачно изражение на лицето, повика Джони. Емералд усети, че нещо не е наред.
— Господи, как мразя, когато правят така!
Амбър се опита да я успокои.
— Те просто разговарят за бизнес. Шон не е целял умишлено да изглежда тайнствен.
— Ти не го познавай много добре. Когато се зададе някоя беда, те сплотяват редиците си и държат жените настрани.
— Емералд, прекаляваш с подозренията си!
— Нима? Само един поглед върху лицето на Шон ми е достатъчен. Отново се е заел с отмъщението си! Та нали живее само за това! Само след час ще отплава нанякъде и ще ми сервира поредната лъжа!
— Мисля, че въображението ти те подвежда.
Малко по-късно Шон се върна и рече небрежно:
— Емералд, ще изляза в морето със „Сулфур“. Не ме чакай, любима, имам малко работа.
Емералд го погледна право в очите.
— Къде отиваш?
— В митницата в Дъблин. Има някои документи, които се налага да попълня.
— Това няма да ти отнеме много време.
— Е, имам да свърша и още нещо.
— Не може ли да почака? Днес е последният ден на мама тук, а Джони и Нан утре също заминават. Бих искала да сме заедно.
— Тим Мърфи настоява да погледна кораба. Джони също ще дойде с мен. Двамата с Нан ще останат още няколко дни. — Лицето му бе придобило познатия непроницаем израз.
„Ако сега излезеш през тази врата, аз няма да съм тук, когато се върнеш.“ Направи един последен опит. Приближи до него и умолително го погледна.
— Шон, моля те, не заминавай!
Той плъзна ръка около кръста й и я притегли към себе си, взирайки се в зелените й очи.
— Скъпа, не ставай капризна. Ще се опитам да се върна за вечеря, така че престани да се тревожиш. —
