допуснем контакт преди уговореното време. Признавайки напълно огромното техническо, а следователно и военно превъзходство на високодоговарящата се страна, въпреки това смятам за свой дълг абсолютно недвусмислено да заявя, че от момента на вашето излитане нататък всеки опит насилствено да ни се натрапи контакт, независимо от формата, под която е бил предприет, ще бъде разглеждан като агресивен акт и ще бъде посрещан с цялата мощ на земното оръжие. Всеки кораб, появил се в обсега на действие на нашите бойни средства, ще бъде унищожаван без предупреждение…
— Май стига, а? — шепнешком ме попита Едик.
Всички бяхме застинали като на снимка.
— Не знам — казах аз. — Жалко. Цял живот бих ги слушал.
— Да, не беше лошо — рече Едик. — Ама трябва да го спра вече. Такъв разход на мозъчна енергия е опасен…
Той изключи реморализатора и Заврънкулкис тутакси взе да хленчи:
— Ама другари!… Че то така не може да се работи, та я вижте докъде я докарахме!…
Избегало примляска, огледа се с мътен поглед и взе да се чеше по брадата.
— Точно така! — каза Головодов и седна. — Трябва да свършваме. Аз съм тука в малцинство, но какво казвам аз? Добре де! Щом не щете да го предадем на милицията — няма. Ама бога ми, няма никакъв смисъл само да го рационализираме тоя фокусник като необяснено явление. Виж го ти него, уредил се да му израснат още две ръце…
— Не кълват! — тъжно рече на ухото ми Едик. — Лоша работа, Саша… Нямат морал тия каналджии…
— Гррмм — измуча Лавър Федотович и стаята се разтресе от кратката му реч, от която следваше, че обществеността не се нуждае от необяснени явления, които биха могли да представят, но по едни или други причини не представят документация, удостоверяваща тяхното право на необясненост. От друга страна, народът отдавна иска безпощадно да се изкоренят бюрократизмът и канцеларщината във всички инстанции. Въз основа на този тезис Лавър Федотович изрази общото мнение, че разглеждането на дело номер седемдесет и второ трябва да се пренесе през месец декември на текущата година, като по този начин се даде възможност на другаря К. К. Константинов да замине за постоянното си местожителство и да успее да се върне оттам с нужните документи, оформени по подобаващ начин. Що се отнася до въпроса за оказването на материална помощ на другаря К. К. Константинов, Тройката има право да оказва такава или да ходатайствува за оказването на такава само в случаите, когато молителят представлява сам по себе си идентифицирано от нея, от Тройката, необяснено явление. А тъй като другарят К. К. Константинов все още не е идентифициран като такова явление, разглеждането на въпроса дали ще му бъде предоставена помощ се отлага до декември, а по-точно — до момента на идентификацията му…
Големият кръгъл печат не се появи на сцената и аз облекчено въздъхнах. Но Константин, който така и не можа да разбере какво точно става и на когото отдавна му идеше да се пръсне, съвсем по нашенски, демонстративно се изплю и изчезна.
— Това е обида! — радостно закрещя Головодов. — Видяхте ли го как се изхрачи? Оплю целия под!
— Възмутително — съгласи се Заврънкулкис. — Смятам, че трябва да се квалифицира като оскърбление.
— Нали ви казах — мошеник! — рече Головодов. — Давай да се обадим в милицията, та да го приберат за петнайсет денонощия. Нека да мете улиците с четирите си ръце!…
— Не-е, другарю Головодов — възрази Заврънкулкис. — Тук вече работата не ми мирише на милиция, тук вече подценявате нещата, той се изплю в лицето на обществеността и на администрацията, това е подсъдно деяние!
Лавър Федотович седеше безмълвен, но късите му, изпъстрени с лунички пръсти възбудено шареха по масата — търсеха или някакъв особен бутон, или пък телефон. Замириса на политическо престъпление. Избегало, който изобщо не искаше да знае за Константин, се правеше на непроницаем. Изкашлях се и помолих за внимание. Бях дарен с внимание, макар и против волята им — очите им вече святкаха от възбуда, четината им настръхна, кучешките им зъби бяха готови да разкъсват, а ноктите им — да дерат.
Като се стараех да говоря колкото се може по-авторитетно, напомних на Тройката, че в неин интерес е да заеме галактикоцентрични, но в никакъв случай не и антропоцентрични позиции. Изтъкнах, че обичаите и начините на изразяване на чувствата при извънземните същества могат и трябва доста да се отличават от човешките. Позовах се на изтърканата аналогия с обичаите на различните племена и народи на нашата планета. Изразих увереност, че другарят Заврънкулкис не би бил удовлетворен от приветствие, изразяващо се в потриване на носовете, както е прието сред някои северни народи, но все пак другарят Заврънкулкис едва ли би възприел това потриване като опит да бъде унизен един уважаван член на Тройката. Колкото до другаря Константинов, обичаят да се изплюва на земята излишъкът от течност с определен химически състав, която се образува в устната кухина, обичай, означаващ у някои народи на Земята недоволство, раздразнение и стремеж да се оскърби събеседникът, при извънземните същества може и трябва да изразява нещо съвсем друго, в това число и благодарност за вниманието. Така нареченото плюене на другаря Константинов може само по себе си да представлява и чисто неутрална акция, свързана със спецификата на физиологичното функциониране на неговия организъм… („Какво толкоз е станало! Функция ми било! — взе да реве Головодов. — Оплю целия под като бандит и офейка!“) Накрая не би трябвало да пропускаме и възможността споменатият физиологичен акт на другаря Константинов да се интерпретира като действие, свързано с неговата способност мълниеносно да се придвижва в пространството…
Мед ми капеше от устата, с облекчение наблюдавах как пръстите на Лавър Федотович взеха да шарят все по-бавно и по-бавно и накрая легнаха спокойно върху папката пред него. Головодов все още да ревеше заплашително, но чувствителният Заврънкулкис бързо усети, че ситуацията се променя, и пренесе острието на атаката си в съвсем неочаквана посока. Той се нахвърли изневиделица върху коменданта, който до този момент бе смятал, че е в пълна безопасност, и с простодушно любопитство бе следял развитието на инцидента.
— Отдавна вече обръщам внимание на факта — загърмя гласът на Заврънкулкис, — че организацията на възпитателната работа в Колонията за необяснени явления се намира в безобразно състояние. Лекции по линия на политическата просвета почти не се изнасят. Материалите на таблото за нагледна агитация отразяват вчерашния ден. Вечерният университет за повишаване на културата на практика не функционира. Всички културни мероприятия в Колонията са сведени до забави с танци-манци, до прожектиране на чуждестранни филми и до пошли естрадни представления. Занемарено е производството на лозунги. Колонистите са оставени да си правят каквото щат, много от тях са морални развалини, почти никой няма и понятие от международното положение, а най-изостаналите колонисти — например духът на някой си Винер — дори не разбират къде се намират. В резултат на това процъфтяват аморалните постъпки и хулиганството, расте потокът от жалби на населението. Онзи ден птеродактилът Кътинчо самоволно напуснал територията на колонията и несъмнено в нетрезво състояние взел да лети над клуба на работническата младеж и да си похапва от електрическите крушки, обрамчващи транспаранта с надписа „Добре дошли“. Някой си Николай Дългоносов, наричащ сам себе си телепат и спиритист, проникнал с измама в женското общежитие на педагогическия техникум, изнесъл там беседи и извършил деяния, квалифицирани от администрацията като религиозна пропаганда. И ето че днес се сблъскваме с нова печална последица от престъпното нехайство на коменданта на колонията другаря Зъбко по отношение на пропагандата и въпросите на възпитанието. Каквото и да е представлявало в действителност изплюването на излишъка от течност в устната кухина от страна на другаря Константинов, то свидетелствува, че другарят Константинов не разбира достатъчно добре къде се намира и как трябва да се държи, а пък това от своя страна е пропуск на другаря Зъбко, който не е разяснил на колонистите смисъла на народната поговорка: „В чужда къща със свой закон не се ходи“. И аз смятам, че сме длъжни да направим забележка на другаря Зъбко, строго да го предупредим и да го задължим да повиши равнището на възпитателната работа в поверената му колония!
Заврънкулкис на бърза ръка видя сметката на коменданта и после с него се захвана Головодов. Речта му беше несвързана, но пълна с мъгляви намеци и толкова зловещи заплахи, че комендантът съвсем прималя и открито преглътна горчивия хап, докато Головодов крещеше: „Ще ти дам аз на тебе едно плюене!… А бе ти разбирате ли какво ви говоря или съвсем се шашардисахте?…“ „Гррмм“ — измуча накрая Лавър Федотович и с желязна ръка взе да отдава на всеки заслуженото. Комендантът получи мъмрене за недостойното си
