петнадесет минути тези осем мъже също чуха за опровержението по радиото и побързаха да напуснат.
Патрис, облечен като социопатрул, се беше облегнал небрежно на стената. И наблюдаваше играещите в зоната за развлечения мигрита. Друг отреп — жена, облечена като джойгърл — си бъбреше с него, придавайки си вид, че се пазари за цената.
Едно високо мършаво мигри привлече вниманието им — потеше се пред един игрален пютър. Вкарваше картата си и изчакваше лампите и колелцата да засвяткат. Но все оставаше с празни ръце и непрекъснато ругаеше. Картата отново влизаше в слота за нов опит.
— Тоя играе от цял час — прошепна Патрис на момичето.
Тя погледна мигрито през рамо и каза:
— Сигурно току-що е увеличил договора си с половин година.
Обърна се, приближи се до една от вентилните решетки и се опря на нея.
— Жертвата е ей оня — прошепна тя на скрития вътре отреп. Чу се стържещ звук и отрепът изчезна.
След няколко часа мигрито продължаваше да стърчи пред автомата, манипулиран от разстояние от отрепите с помощта на едно злокобно устройство, конструирано от Айда. То поддържаше интереса на мигрито, като му пускаше от време на време скромна печалба. Но бавно и постепенно мъжът губеше.
— По дяволите! — извика най-после той.
Обърна се и се отдалечи от машината. Патрис опря пръст в едно невидимо петънце на униформата си и закрачи към игралния пютър. Изчака, докато мигрито се обърне към него, и вкара картата. Чу се внезапен вой на сирени… звън… засвяткаха подивели мигащи лампи.
Изгубилото мигри замръзна и изръмжа на съседа си:
— По дяволите! Видя ли какво направи току-що това говно?
— Видях. Спечели цяло състояние.
— А аз играх на онова нещо половин ден. Не ми пусна и един скапан кредит. А тоя само идва и…
Привлечени от шума на полудялата машина, се струпаха още мигрита, чуха оплакванията на губещия и започнаха да мятат гадни погледи към Патрис. Патрис най-сетне си даде вид, че ги е забелязал. Направи крачка към тълпата, размаха зашеметяващата палка и викна:
— Хайде, разкарай се. Стига сте зяпали. Чупка.
Разгневената тълпа се поколеба.
— Миризлив измамник, това е той — подвикна някой отзад. Въпросният някой беше мнимата „джойгърл“.
— Да бяхте го видели — изрева изгубилото мигри. — Отмъкна всичко, което ми се полагаше.
Ново сърдито ръмжене. Патрис натисна бутона за тревога и след миг към тях затича отделение социопатрули да го отърват. Той изчака, докато се приближат, и изчезна.
— Скъпи работници — каза Айда. — Всички ние трябва да сме благодарни за великолепните центрове за развлечения и отдих, които ни е осигурила Компанията. Които, бих добавила, й струват немалко разходи. Например, игралните пютри, които осигуряват на всички нас хубаво и честно забавление. Статистиката на Компанията доказва, че машините изплащат повече кредити, отколкото печелят. Но винаги се намират губещи, които разпространяват ужасни слухове. Толкова ужасни, че чак ми е неудобно да ги повтарям… Така или иначе, няма нищо вярно в твърденията, че машините уж били настроени така, че да изплащат печалби само на високопоставени служители на Компанията. Това изобщо не е вярно. При това някои лъжци нагло твърдят, че машините били настроени да плащат само на социопатрули. Представяте ли си? На тези мъже, които Компанията наема с цената на големи разходи, за да…
Йоргенсен измисли върховния удар.
— Всичко това е ала-бала — заяви той. — Трябва да удариш някой там, където най го боли.
— Като например? — изсумтя Доктора малко обидено.
— Например бирата.
С края на поредната смяна към куполите за забавления се стекоха вълни от мигрита. Напъхаха картите си и зачакаха за студената халба. Нищо. Нито капка. Машината само засмукваше картата, отчисляваше кредити и избръмчаваше на поредното мигри да се разкара.
— Тъп автомат, ще се разкарам друг път! — изрева едни мигри и натика картата си отново. Пак нищо. Халоса автомата. — Дай ми бе!
— Аз съм собственост на Компанията — уведоми го автоматът. — Насилието над мен води до строги наказания.
В отговор мигрито изрита машината. Алармите бързо доведоха отделение социопатрули, за да въдворят ред. Но те намериха празни куполи. Празни, ако се изключеха изкорубените и преобърнати автомати. До един изпразнени от съдържанието им и стенещи на пода.
Доктора поклати глава.
— Не. Твърде е очевидно. Не е достатъчно сиво. Прескочи темата за бирата, Айда, и мини на въпроса за храната.
Айда се обърна към микрофона.
— Скъпи работници, Компанията има удоволствието да обяви новата си здравна програма. Установено е, че всички ние трупаме твърде много килограми. Поради което, считано от следващата смяна, хранителните порциони ще бъдат намалени с тридесет процента. Тези тридесет… Извинете, получила се е грешка. Тази програма няма да влезе в действие, докато… докато… Какво? Грешно съобщение? О, забравете, драги слушатели! Такава програма изобщо няма! Скъпи работници, няма нищо вярно в съобщението, че хранителните продукти ще бъдат занижени с тридесет процента, считано от следващата…
Стен отстъпи мястото си пред автомата на едно пияно мигри и се запровира през тълпата към Бет. Сложи двете бири на масата и седна на стола до нея.
— Едно ще ви кажа — заговори един от мигритата на приятелите си. — Тия отидоха вече твърде далече. Твърде скапано далече.
Стен намигна на Бет и тя му се усмихна в отговор.
— Те просто ни мамят. Бъркат се в сексуалния ни живот, опитват се да ни прецакат с бирата. А сега ще ни увеличат всички трудови договори с една година.
— Къде го чу това?
— Току-що. От оная по радиото.
— Но тя каза, че било само слух.
— Да бе, да. Слух. Как ли не! Ако беше слух, защо се мъчат да го опровергават толкова упорито?
— Той е прав — намеси се Стен.
Мигрито се обърна към него, присви очи, изгледа го и се ухили. После го потупа по рамото.
— Разбира се, че съм прав. Компанията винаги е действала по този начин — пуснат слух, проверят реакцията, след което ни го натрисат наистина.
— Помните ли миналата година? — вметна Бет. — Оня слух, че ще загубим три дни платен отпуск? И кво стана?
— Загубихме ги — отвърна глухо мигрито.
Приятелите му отпиха от бирите. Умислени. Мрачни.
— Скапана работа — въздъхна един от мъжете. — Кво друго можем да направим, освен да се оплакваме?
Кимания.
— Знаете ли кво ще ви кажа? — заговори първото мигри. — Ако можех, щях да направя нещо. По дяволите, аз поне нямам семейство. Бих поел риска.
Останалите мигрита се огледаха. Разговорът беше влязъл в опасни релси. Един по един започнаха да се изнизват, извинявайки се с най-различни причини. Стен, Бет и недоволното мигри останаха сами.
