— Това, което ме притеснява — каза Съветникът, — са слуховете. Кълна ви се — в живота си! — че никога не съм присвоявал сумите, за които ме обвиняват.
Торесен отново му даде знак да млъкне.
— Разбира се, че не си. Ти се един от моите най-верни… е, най-малкото от най-дискретните ми служители.
— Тогава защо…
— Защо те повиках ли?
— Да, сър.
Торесен стана и закрачи из градината.
— Всъщност викам един по един всичките си ключови служители. Мигритата пак пъшкат и стенат. Това нещо се е случвало по времето на дядо ми. Както и по времето на баща ми. Те не ме притесняват. Загрижен съм от непремерената реакция на моите хора.
Съветникът си помисли за гадните погледи, на които се натъкваше напоследък. Това беше нещо повече от обичайното недоволство на мигритата. Понечи да каже нещо. Но реши да го премълчи.
— Та както казах — продължи Торесен, — това е просто един цикъл. Но трябва да се справим с него деликатно.
— Да, сър — отвърна Съветникът.
— Първото нещо, което трябва да запомните — каза Торесен, — е да не ги озлобявате. Оставете ги да покипят малко. Не обръщайте внимание какво приказват. И набележете водачите. Ще се занимаем с тях, след като нещата се успокоят. — Той погледна Съветника. — Ясен ли съм?
— Да, сър.
— Добре. Сега смятам лично да се заема с всичко това.
— Да, сър.
— Искам всички инциденти — до най-дребните — да ми се докладват.
— Да, сър.
— Никакви действия — и най-незначителните — да не се предприемат без мое одобрение.
— Да, сър.
— Значи се разбрахме. Има ли още нещо, което имаш да ми съобщиш?
Съветникът се поколеба, после каза:
— Ъъ, да. Емисиите по радиото за мигритата. Май са малко… как да го кажа…
— Един чудесен пример за това, за което говоря. Свръхреакция. Хората, които отговарят за него, отричат да са излъчвали такава информация. Но фактите са си факти.
— Ако разрешите да попитам… вие какво направихте?
Торесен се усмихна.
— Освободих ги. И се разпоредих всички предавания да се утвърждават лично от мен.
Настъпи неловка пауза, след което Съветникът осъзна, че е освободен. Стана и се поклони.
— Благодаря ви за удоволствието, сър.
— Нали съм за това — успокои го баронът. — Да изслушвам хората си.
Изгледа напускащия Съветник. Прецени го. Малко тромав, помисли си, но полезен. Ако нещата тръгнеха на зле, лесно можеше да го хвърли на мигритата. Не. Не непременно. Не и сега. Събитията просто бяха излезли малко извън рамките.
Глава 34
За човек, който току-що бе предотвратил малък преврат, Айда изглеждаше мрачна. Тя беше намерила проект „Браво“. Дори с помощта на Стен локализирането му се бе оказало гадна задачка. Очевидно се намираше близо до Реда. Или по-скоро до някогашния Ред. Но цялата зона представляваше плетеница от коридори, цехове и жилищни отсеци. И специално конструирани за целта компютърни хитрости, плод на усилията на някой гений, пред когото Айда можеше само да изпита възхищение.
— Това, което направих — поясни тя на групата, събрана около терминала й — беше да приема, че проект „Браво“ е изолиран от останалата част на Вулкан.
— Естествено — каза Стен.
Айда го погледна гневно.
— Това означава, че хората, работещи по него, трябва да са държани под изключителни мерки за сигурност. Но това са специални хора. Не затворници. Затова предположих, че на тях би трябвало да са осигурили щастлив живот. Най-добрата храна. Пиене. Секс. И всичко останало.
Доктора се усмихна с гадна малка мечешка усмивка. Айда имаше повече мозък в главата, отколкото беше допускал.
— Залових се да проследя транспортите на луксозни пратки храна. Продоволствия за хора от висок ранг и прочие.
— Тогава какъв е проблемът? — попита Стен.
Айда набра няколко клавиша. Пред очите им разцъфна триизмерен модел на проект „Браво“.
— Проекция — каза Йоргенсен. — При пряк щурм жертвите ни ще са неприемливи. Мисия под съмнение при конвенционална тактика.
Доктора огледа изображението. Мустаците му помръднаха в знак на съгласие. Всички очакваха неговите заключения.
— При сегашните обстоятелства — заяви той — Йоргенсен е прав. Но какво ще кажете, ако се придвижим с една фаза напред?
Йоргенсен помисли малко и каза:
— Аха. Черни операции… Увеличен натиск… Цел „Браво“… Да… алтернативи… но са твърде много, за да се пресметнат.
Обсъдиха го.
— Аз лично гласувам за следващата фаза — заяви Стен.
— Какво се очаква да кажа, по дяволите? — прошепна Стен.
Доктора се мъчеше да си придаде презрителен израз. Все още не можеше да го докара достатъчно убедително.
— Обичайните вдъхновяващи глупости. Вас, хората, лесно може да ви впечатли човек.
— Щом е толкова лесно, защо ти не се качиш на тези сандъци?
— Много просто — отвърна равнодушно Доктора. — Както ти самият казваш, кой ще повярва на едно пухкаво мече?
Стен изгледа останалите членове на екипа.
— Кажи им всичко, освен истината, момко — поучи го Алекс. — Те така или иначе няма да го разберат.
Бет само му се усмихна. Стен въздъхна дълбоко и се закатери върху накамарените сандъци.
Четиридесетината събрани в склада мигрита го зяпнаха. Зад тях водачите им — отрепи го гледаха с любопитство.
— Не знам какво ще си помисли Компанията за вас — каза Стен. — Но като ви гледам, мене лично адски ме плашите!
Последва лека тръпка на веселие.
— Стария ми казваше, че най-важният инструмент е четирикилограмовият чук. Използваше го да удря с него от време на време началниците си между веждите, само за да им привлече вниманието… Сега ми трябват седемдесет и четири килограмови чукове. И вие с бригадите си ще привлечете вниманието им. Считано от следващата смяна.
Командирите на ядра под него забръмчаха.
— Вие всички си знаете работата и с вашите хора си я вършите от много време. Няма аз да ви уча вас, старите майстори, как се кове желязото. Запомнете само едно. Ние сме много малко. Ние сме също като чирака с половината сандък инструменти. Ако ги счупим рано, няма да си свършим работата.
Мъжете закимаха. Стен им говореше на техния език. Мустачките на Доктора потръпнаха. Правилна
