процедура, прецени той, въпреки че не схващаше аналогиите.
Стен изчака, докато приказките заглъхнат, и вдигна ръка.
— Свобода за Вулкан.
Даде знак на отрепите да отведат мигритата през тръбите към техните зони и скочи от сандъците.
— Е, Алекс?
— А бе не знам… но май ще мине. Да, ще мине.
Мигрито изгледа оръжието скептично. Не вдъхваше много доверие — две споени двайсетмилиметрови медни водопроводни тръби. Отвинти тапата, изтърси две от таблетките натриев тиосулфат в шепата си, напъха обратно оръжието под работния си комбинезон и закрачи по коридора.
Вдишване… издишване… вдишване… нормално… просто отиваш да докладваш за малката авария на старшията. Няма нужда да бързаш…
Натисна звънеца на вратата. Стъпки отвътре, и забравилият да сложи очилата си старши надникна навън.
Изглеждаше озадачен. Попита нещо, което мигрито не можа да чуе заради бученето в ушите си, докато измъкваше оръжието и натискаше възпламенителния бутон. По волфрамовите жици протече ток. Жичките се нажежиха и подпалиха амониевонитратната смес.
Сместа разкъса тампона със синилна киселина и избълва газ в гърлото на старшията. Той изхъхри и се олюля.
Упражнението приключи. Мигрито хвърли газовата си пушка на гърдите на мъртвия тех и се отдалечи. Извади амилнитратната капсула от джоба на комбинезона си и я счупи — тя беше противоотрова, — свали предпазните ръкавици и си тръгна по страничната транспортна лента.
Айда небрежно завъртя длан и капакът на робота се отвори. Тя огледа подредените в търбуха на автомата-сервитьор десерти.
— Започна да дебелееш — предупреди я Йоргенсен.
— Поправка. Аз не дебелея. Аз съм дебела. И смятам да стана още по-дебела.
Започна да тъпче някакво мегакалорично разточителство в устата си, докато с другата ръка набираше нещо на компютърната клавиатура.
— Изтри ли ги? — попита Стен.
— Още преди часове.
— Тогава какво правиш сега, по дяволите?
— Порових и напипах ключа към ликвидните сметки на Компанията. Ако успея да се свържа, ще мога да прехвърля каквато си искам сума по сметка в някой друг свят.
— Като регистър за Свободна търговия?
— Това би могло… опаа! — Ръката й пробяга по клавишите и светкавично изключи терминала от мрежата. — Тия подозрителни кретенчета са скрили тук засичащ ключ.
— Какво прави тя? — попита Бет.
— Урежда си личния пенсионен фонд — отвърна Стен.
— Това го разбрах — отвърна му Бет презрително. — Имах предвид изтриването.
— Предположихме, че службата за сигурност на Компанията и патрулът ще поддържат записи за нарушителите на реда. Мигрита, които все още не са за прогаряне на мозъка или за пулверизация. Айда локализира записите и ги изтри.
— Направих нещо повече — каза Айда. — Вкарах към тази база код ЗАБРАВИ, така че нововъвежданите данни ще се заличават автоматично.
Бет изглеждаше впечатлена. Айда отново се обърна към клавиатурата и каза:
— Да опитаме един друг трик с тези сметчици.
— Тук е радио „Свободен Вулкан“ — прошепна гласът в милионите говорители.
Паникьосани техници се мъчеха да засекат с проследяващата апаратура източника на предаването. Но тъй като сигналът се предаваше по кабел до стотици различни предавателни станции, сменяйки ги по случаен признак няколко пъти в секундата, задачата им беше безнадеждна.
— Започна се. Ние, народът на Вулкан, започнахме ответни удари. Тази смяна бяха премахнати няколко висши служители на Компанията заради престъпления към работниците, които са извършвали от години. И това е само началото. Ще има и още.
Стен се отпусна в креслото и набра команда за наркобира. Изпи я и натисна бутона за още.
— Някакви жертви?
— Само една. Осемнадесето ядро. Свръзката ни е бил спрян от контролен патрул. Прикриващите го се паникьосали и открили огън. Загинали са и тримата патрулни.
— Трябва ни името на този мъж — каза Доктора. — Мъчениците са живителният сок на човешките революции.
Стен надигна втората бира. В момента не беше в настроение.
— Сега излиза гаврошчето — одобрително каза Доктора.
Изтегнат до пандата във вентилната тръба над Центъра за посетители, Стен фокусира далекогледните си очила. Най-после откри отрепа, облечен в мигрантски комбинезон — вреше сред тълпата гости от други светове.
— Накарал си го да си вземе баня, надявам се — каза Доктора. — От него се очаква да прилича на ангелче, което всяко човешко същество от мъжки пол би пожелало да гушне.
Стен погледна четирите мигрита, облечени в униформи на социопатрули, които се провираха през тълпата и подвикваха на „гавроша“.
— По-бавно, момче — промърмори Стен. — Ще им се изплъзнеш.
Сякаш чуло го, момчето започна да щъка безцелно на зигзаг сред тълпата, докато „патрулите“ го настигнат. Шоковите палки се надигнаха.
— Ах — въздъхна доволно Доктора. — Чувам чак оттук крясъците на малкото зверче. Какво става?
— Ето ги!
Разгневени астронавти наскачаха от бара, където отрепът беше позволил да го „хванат“.
— Сериозно ли са възмутени?
Стен обходи с очилата си физиономиите на астронавтите.
— Много.
Външните се скупчиха около мелето. Един от тях изкрещя нещо на патрулите.
— Хайде — промърмори Стен. — Раздвижвай ги.
Отрепът се оказа по-добър актьор от четиримата възрастни. Падна, но извъртя глава и заби зъби в крака на единия от мъжете. Фалшивият социопатрул изкрещя и го удари с шоковата си палка.
Това свърши работа. Астронавтите се превърнаха в озверяла тълпа, награбиха бутилки и започнаха да чупят стъкла. Четиримата „патрули“ грабнаха момчето и затичаха към изхода.
Стен натисна клавиша на миникомпютъра до себе си и алармата за безредици запищя.
— Кажи ми какво става — замоли го нетърпеливо Доктора.
— Нашите хора се разкараха от купола. Чудесно, ето го отделението за борба с безредици, в ударен строй.
— Какво правят скапаняците астронавти?
— Нападат.
— Великолепно. Сега би трябвало да видим как първите двама-трима патрули падат. Някой би трябвало да изпадне в паника и да включи палката си на пълна мощност и… — Доктора се усмихна блажено.
— Така стана. Първият войник падна. Олеле!
— Искаш да кажеш, че справедливо разгневените чужденци, видели с очите си бруталната саморазправа над едно чаровно дете, и нападнати от главорези, реагират по възможно най-усърдния начин. Моля те, опиши ми го, Стен. Ядат ли Социопатрули?
