— Тежко ли си ранен? — обърнах се към спътника си.
— Ще го преживея — усмихна се той.
— Къде е най-близката болница? Ще те откарам там.
— Третата пряка наляво, след това право, на около половин миля.
Натиснах отново газта и след пет минути спрях пред входа за спешна помощ на болницата.
— Сега мога да се оправя сам — и Фултън излезе от колата. — Голям умник излязох, да си отварям толкова много устата. Трябваше да стоя настрана от теб.
— Съжалявам. Не съм и помислял, че можем да налетим на такава компания. Можеш да подадеш оплакване срещу Херц. Имаше толкова много свидетели.
— Нищо няма да излезе. Пак аз ще бъда виновен и ще си навлека повече неприятности. Ще си събирам багажа и ще се махам от този град. Наситих му се.
И се отдалечи, като стъпваше несигурно.
Проследих го, докато изчезна зад вратата на болницата, после подкарах и не след дълго бях в хотела.
III
Едва след като се намерих в спокойната обстановка на хотелската стая, след като взех душ и промих всичките си натъртвания и охлузвания, се досетих, че съм пропуснал вечерята си и съм гладен. Позвъних да ми донесат няколко сандвича и студена бира. Проснах се на леглото и се замислих върху случилото се. Съзнавах, че напъхвам главата си в гнездо на оси, и пресмятах колко време ще остана жив, ако продължавам така. Рано или късно щях отново да се натъкна на Херц. Тогава надали бих се отървал само с охлузвания по шията и подутина под дясното око. Спомних си за Тим Фултън и гримаса сгърчи лицето ми. Дори ако успеех да избягна Херц, на пътя ми стоеше като скала Кетчън. При най-малкото съмнение, че продължавам своите издирвания, би ми измислил някакво обвинение и тогава с мен е свършено. При тази ситуация не си въобразявах пребиваването ми тук да бъде като забавен пикник.
Ако исках да вървя успешно и без заплахи напред трябваше да намеря нечия протекция. Не виждах обаче как мога да си я осигуря. Имаше ли в този град някой по-могъщ от Крийди и кой можеше да възпре беззаконията на Кетчън? Не изглеждаше това да съм аз. Ако съществуваше такъв човек и можех да го спечеля на своя страна, това би било разрешение на проблемите.
Оставих този въпрос и реших да си дам сметка какво съм открил досега. Знаех вече, че Крийди е наел Джек. Парите на Крийди бяха основен двигател за всичко в този град. Той беше женен и жена му се забавляваше с човек на име Жак Трисби. Милионерът имаше дъщеря, Марго, към която бе силно привързан. Тя обитаваше апартамент на булевард „Франклин“.
Взех телефонната книга и открих, че апартаментът и се намира в блок, наричан „Франклин Армз“. В този момент на вратата се почука и келнерът внесе импровизираната вечеря. Той се взря любопитно в подутото ми око, но не направи никакъв коментар. Това бе извънредно любезно от негова страна. Самият аз в този момент никак не бях в настроение да се отварям на приказка с келнери. Щом напусна стаята, изгълтах вечерята си.
Забелязах, че някой беше внесъл вещите на Джек и ги бе струпал в един от ъглите. При вида им си спомних за обещанието да напиша писмо на съпругата му. Запалих цигара и върху лист от хотелските бланки за писма и съобщих каквото знаех. Привърших към 22,30. Бях и предложил прилична сума за компенсация срещу дела на съпруга и. Никога не ме е обичала и бях сигурен в недоволството и без оглед на предложеното от мен. Затворих писмото и го оставих на нощното си шкафче, за да го изпратя на следващия ден сутринта.
Изведнъж ми хрумна да отворя куфара на Джек. Прегледах вещите му с цел да отстраня всичко, което би шокирало жена му. И направих добре. Намерих снимки и писма — доказателство за любовните му волности. Накъсах ги и ги хвърлих в кошчето за смет. Когато преглеждах джоба в подплатата на капака, намерих сгъваем кибрит в картонена опаковка — такива обикновено се поднасят в ресторантите и нощните заведения като реклама. То беше нещо специално. Картончето бе покрито с тъмночервена коприна и върху задната му страна бе написано със златни букви „Мъскитиър Клъб“ и телефонен номер.
Преобръщах кибрита между пръстите си и си припомних думите на Грейвс. Детективът на хотела ми бе казал, че „Мъскитиър Клъб“ е не само най-изключителният, но и най-скъпият нощен клуб в града. Как се е добрал Джек до този сгъваем кибрит? Ходил ли е в клуба на мускетарите? Тъй като го познавах добре, бях сигурен, че не би отишъл в подобно луксозно нощно заведение, освен ако служебен повод не го е отвел там. Беше крайно внимателен към излишното пилеене на пари, за да заведе някое момиче на такова скъпо място.
Все още с кибрита в ръка помислих малко, излязох и се озовах в хола. Попитах администратора дали Грейвс на е наоколо.
— Точно сега би трябвало да е в кабинета си — зяпна ме в подутото око той. — Надолу и после надясно. Да не се е случило нещо с вас, мистър Брендън?
— Кое, окото ли? Наредих да ми донесат сандвичи и келнерът ги хвърли в лицето ми. Не мислете за това. На мен такова обслужване ми харесва.
Оставих го с широко отворена уста и потрепваща двойна гуша, а аз се спуснах надолу по стълбите към кабинета на Грейвс. Той представляваше по-скоро гардероб, отколкото стая. Намерих детектива седнал край малка масичка да си подрежда пасианс. Когато застанах на прага, вдигна очи към мен.
— Някой е изразил доста осезателно неодобрението си към твоята физиономия? — Но в думите му нямаше любопитство.
— Да — отговорих и поставих кибрита на масичката.
Грейвс го погледна и посмръщи вежди.
— Какво значи това?
— Намерих го в куфара на Шепи.
— Готов съм да се обзаложа на един долар, че той не е влизал никога там. Нямаше нито класата, нито парата, нито влиянието, та да бъде пропуснат от бабаитите на входа.
— Никаква възможност? — настоях аз.
— Никаква, дори едно на десет милиона.
— Може би някой го е отвел там? Невъзможно ли е ?
— Може би — поклати глава неуверено Грейвс. — Член на клуба може да заведе когото си иска. Не се ли хареса обаче гостът на останалите сноби, този, който го е довел може да загуби членството си. Такъв е техният номер.
— Но Джек все трябва да го е взел отнякъде?
Грейвс присви рамене.
— Ето аз как виждам нещата. Приятелчетата и кукличките от „Мъскитиър Клъб“ никога не биха замърсили снежнобелите си ръце с докосване на подобна вещ. Биха се страхували да не ги зарази. По вероятно е някой да го е вкарал клуба и той да е взел кибрита като доказателство че е бил там. Може да се изфука с него, ако е бил от този тип самохвалковци.
— Да знаеш откъде мога да намеря списък на членовете?
Детективът се усмихна леко подигравателно, стана и отиде до шкафа. След като потършува, подаде ми малка книжка, подвързана в избеляла тъмночервена коприна, надписана със същите златни букви, както и кибритът.
— Намерих го веднъж в една от стаите на хотел „Риц-Плаца“. Помислих, че все някога може да влезе в работа. Отпреди две години е.
— Ще ти го върна — сложи в джоба си книжката с членовете на клуба и кибрита. — Благодарности!
— Кой те калайдиса така по лицето?
— Един, когото не би искал да познаваш — отвърнах и напуснах стаята.
Изкачих се в хола, намерих стол по-далечко от старите лейди и джентълмени и изчетох списъка. Трябваше да прехвърля петстотин имена. Четиристотин деветдесет и седем не значеха нищо за мен, но останалите три знаех: мисис Бриджит Крийди, мистър Жак Трисби, мис Марго Крийди.
Затворих книжката, останах замислен няколко минути, а после в мозъка ми просветна идея. Обмислих я
