набързо и реших, че може да не е съвсем изключителна, но в края на краищата не е съвсем лоша. Станах, отидох при портиера и го запитах къде е булевард „Франклин“. Насочи ме да тръгна по втората пряка надясно, после първата наляво и все по светлините на трафика.
Поблагодарих му и се озовах до буика.
ГЛАВА ПЕТА
I
Жилищният блок „Франклин Армз“ беше само за хора от най-висшата класа на обществото, чиито приходи са от разряда на шестцифрените числа и нагоре. Според моите пресмятания блокът трябваше да има не повече от тридесет апартамента. Зданието бе триетажно, населено все от титуловани персони. Издигаше се по средата на майсторски обработен терен с поляни и фонтани, украсени с фигурата на Донатело „Момче и делфин“. Постройката бе оградена от всички страни с лехи, преливащи от цветя, а няколко прожектора осветяваха блока и подчертаваха архитектурните му достойнства.
Насочих колата в свободното място между един силвър рейт и силвър доун ролс-ройс. Излязох и се промуших покрай автомобили, струващи толкова пари, че с тях бих могъл да поддържам радостен живот поне десет години.
Прекрачих автоматично отварящите се крила на вратата и се озовах в голям хол, облицован с дъбова ламперия. Целият бе украсен с карамфили, наредени до стената в дълги хромирани саксии. По средата му бълбукаше малък фонтан, в чиято цветисто осветена вода пляскаха самодоволно перки рояк златни рибки.
В дъното на хола бе разположена приемната. Забелязах млад, висок, рус човек, с безукорен вечерен костюм. Върху красивото му женствено лице бяха изписани безразличие и скука. Доближих го и му отправих една от своите дружелюбни усмивки. Вероятно това бе грешка от моя страна, защото той изви глава, сякаш бях заврял под аристократичния му нос вмирисан шаран.
— Мис Крийди, моля — започнах аз.
Той пооправи без нужда изисканата си връзка, докато кафявите му очи се плъзнаха по мен. Претегляше до последен цент стойността на костюма, връзката, ризата, шапката ми. Явно сумата, която изчисли наум, не му произведе благоприятно впечатление.
— Очаква ли ви мис Крийди?
— Не. Бихте ли и предали, че току-що съм говорил с баща и и с голямо удоволствие бих разменил някоя дума и с нея. Името ми е Лю Брендън.
Докато мислеше, забарабани с изящно маникюрираните си нокти върху огледално полираната повърхност на бюрото. По напрегнатия израз на очите му можех да заключа че процесът на мислене никога не е била негова естествена привичка.
— Може би ще е по-разумно най-напред да и пишете — дойде накрая резултатът от мъчителния му мисловен процес. Вдигна ръка и се справи със златния часовник върху китката си. — Малко късно е за посещение.
— Виж какво, дръвнико — станах внезапно груб. — Ти може да си някаква красива вещ, но не баламосвай себе си, че задоволството ти от този факт може да трае завинаги. Позвъни веднага на мис Крийди и и дай възможност сама да оформи решението си!
За един миг той се втрещи в мен. В погледа му се четеше изненада и паника. Стана бързо и изчезна в стаичката зад себе си.
Извадих цигара и я залепих на долната си устна. Чудех се дали няма да повика пазителите на реда. Съвсем ще угасна, ако някое амбициозно фанте ме откара в полицията и ме подведе под отговорност за обезпокояване елита на Сан Рафаел.
След минута обаче красавецът се появи посърнал, сякаш бе погълнал оса, и ми посочи асансьора.
— Втори етаж, седми апартамент — и като разтърси русите си изкуствени къдри, обърна ми гръб.
Извървях дълъг коридор с дъбова ламперия, за да достигна апартамент №7. Ослушах се пред вратата и чух музика от Моцарт. Натиснах звънеца и след малко вратата отвори възрастна жена с приятна външност, облечена в черна копринена рокля и набрана на гърдите бяла престилка.
— Мистър Брендън?
— Да.
Покани ме, пое шапката ми и бях въведен в малък хол с овална масичка, върху която стоеше сребърна ваза с орхидеи.
Жената отвори една врата.
— Мистър Брендън — оповести тя и се отстрани да мина покрай нея.
Влязох в голяма дневна, декорирана в бял и кайсиен цвят. Стените, драпериите и креслата имаха цвета на кайсия, а килимът и мис Крийди бяха в бяло. Беше застанала до голям радиограмофон и ме гледаше — висока, стройна, а пепеляворусата и коса приличаше на предена коприна. Беше изключително красива, в класическия смисъл на думата. Очите и имаха цвета и мекотата на големите тъмновиолетови теменуги, които рядко могат да се видят на изложбите за цветя. Имаше високи гърди, дълги крака и леко заоблена линия на ханшовете. Облечена бе в бяла вечерна рокля с дълбоко деколте. Около шията и блестеше колие от диаманти, по всяка вероятност подарени и за двадесет и първия рожден ден. Сигурно бяха съкратили чувствително банковата сметка на стария Крийди. Ръцете и бяха в дълги до лактите ръкавици, а на лявата и китка се виждаше часовник-гривна от платина, обсипан също с диаманти. На малкия и пръст искреше едър плосък рубин, инкрустиран в златна фасетка. Изглеждаше такава, каквато беше — всяка нейна клетка доказваше, че е дъщеря на мултимилионер. Стана ми съвсем ясно защо мисис Крийди се бе убедила, че е страшно трудно да се състезава с нея. Трябва да е хвърляла шапка до тавана, когато тази млада жена е опаковала багажа си и е напуснала бащиния дом.
— Ще ви бъда крайно задължен, ако приемете извиненията ми по повод на тая късна визита, мис Крийди — започнах. — Не бих си позволил да ви безпокоя, ако проблемите ми не бяха толкова неотложни.
Отправи ми бегла усмивка, в която нямаше нито приятелство, нито враждебност — изискана домакиня приема странник в своя дом — израз на добър маниер — ни повече, ни по-малко.
— Нещо във връзка с поръчка от страна на баща ми?
— Ами… как да ви кажа? Не. Може би твърде далечно и косвено. Но честно казано, не се надявах да ме приемете, в случай че не споменех бащиното ви име. — Отправих и виновна момчешка усмивка, но не получих желания ефект. Сега тя гледаше внимателно и тъмните и очи изразяваха неприятна обърканост. — Аз съм ръководител на частното детективско бюро „Стар“ — продължих — и се надявам, че може да проявите желание да ми окажете помощ.
Изражението и стана леко сковано и тя посмръщи вежди. Въпреки че в този момент на лицето и бе изписана суровост, все още беше много хубава.
— Искате да кажете, че сте частен детектив?
— Точно така. Работя върху един случай и вие бихте могли да ми помогнете, мис Крийди.
Можех да видя как лицето и добива леден израз.
— Да ви помогна?! Наистина не разбирам какво искате да кажете? Защо аз би трябвало да ви помагам? — Леденина звучеше сега и в гласа и.
— Разбирам ви. Не виждате никакви основания. Съществуват и изключения. Понякога някои хора нямат нищо против да окажат помощ тук или там — опитах отново свенливата си момчешка усмивка, но пак без резултат. — Все пак възможно е този въпрос да ви заинтересува, ако ми позволите да го изложа?
Поколеба се за миг, после ми посочи едно от креслата.
— Е, добре. Може би ще е по-удобно да седнете.
Изчаках я да седне в насрещното канапе, а след това и аз се отпуснах в креслото.
— Преди пет дни, мис Крийди, моят партньор Джек Шепи пристигна тук от Сан Франциско по поръчение, получено по телефона. Клиентът не е оставил името си на нашата секретарка. По това време аз бях извън града. Шепи е тръгнал, без да каже кой го е повикал, но върху папката на бюрото си е написал бащиното ви
