номерата на колата! — Тя заудря с юмруци коляното ми. — И двамата сме еднакво вътре. Какво ще правим?
Отблъснах ръката й.
— Няма да оставим ситуацията да ни води — казах аз. — Това първо. Второ — няма да платим на господин Оскар Рос и трето — ти ще се облечеш и ще си отидеш вкъщи, преди някой да е дошъл и да ни е заварил в очевидно компрометираща ситуация.
Тя се стегна и сви юмруци между коленете си.
— Няма да му платиш? — ококори се тя. — Но трябва! Той ще отиде в полицията! Ще каже на Роджър… трябва да му платиш!
— Няма такива работи. Имаме време до края на седмицата — това са шест дни. Ще се изненадам, ако през това време не открия нещо за Рос, което да го разколебае в претенциите му. Човек като него сигурно има минало. Той изгаря от нетърпение да напусне града. Ще се поровя в миналото му и ще открия защо иска да си отиде оттук. Може и да попадна на нещо. Аз естествено няма да му дам и петак, докато не се убедя, че трябва да го направя, а в момента далеч не съм убеден.
Тя ме зяпна с отворена уста.
— Но ако той открие, че го проучваш, може да не остане доволен. Може да отиде в полицията…
— Няма. Сега бъди добро момиче, облечи се и си отивай. Имам много неща за вършене, а ти ми пречиш.
— Шегуваш се. Само ще го озлобиш. Той… той може да качи цената.
— Няма. Не е глупак. Знае, че не може да се надява на повече от трийсет хиляди. Сега ще си отидеш ли вкъщи?
Тя се изправи бавно и неохотно.
— Не мислиш ли, че е по-добре да му дадем парите, Чес? Може да отидем в затвора, ако се правиш на много хитър.
Аз й се усмихнах.
— Отпусни се и остави това на мен. Имаме време и може да извадим късмет.
— Това не ми харесва. Мисля, че ще е по-добре да му платим и да се отървем от него.
— Естествено, че мислиш така, защото парите не са твои. Щом си толкова нетърпелива да му платиш, защо не помолиш мъжа ти да ти услужи с трийсет хиляди? Има някакъв минимален шанс да го направи.
Тя махна ядосано с ръце, обърна си и излезе бързо от стаята. Взех телефонния указател, разгърнах страниците, докато стигнах до „Р“. Открих, че Оскар Рос има жилище, наречено „Бел Вю“ на булевард „Бийч“ — може би не най-добрият район в града, но не по-лош от моя. От любопитство проверих дали Арт Галгано е в указателя. Не бях разочарован, нито изненадан, че не го намерих. Оставих указателя и си налях още една чаша кафе. Отново започна да ме боли глава и отидох в банята, взех аспирин и прокарах трите таблетки с хладкото кафе. Върнах се до канапето, седнах и се размислих. След десетина минути Люсил излезе от спалнята. Беше доста привлекателна с лимонено жълтите панталони и бялата блуза. В дясната си ръка носеше бяла чанта. Беше застанала на вратата и очевидно позираше с изражението на изгубено малко момиченце. Беше толкова сладка, че човек можеше да я изяде. Погледнах я и ми се прииска да не беше съпруга на Ейткън, да не беше такава безочлива лъжкиня и толкова вероломна.
— Чес — каза тя с детското си гласче — наистина трябва да бъдем разумни. Помислих си…
— Задръж си мислите. Много добре знам какво ще кажеш. Решила си в името на нашето общо благо да дам парите си до цент, но има нещо, което пропускаш. Веднъж платиш ли, изнудвачът винаги се връща за още. Рос с радост ще приеме парите и може би няма да се обади година или по-дълго. Един ден, когато мислим, че всичко е наред, той ще се появи с някоя сърцераздирателна история и ще заложи стръвта. Това са мои пари, Люсил. В края на краищата може да ме принудят да се разделя с тях, но преди това трябва да се уверя, че няма друг изход от тази каша.
Тя започна да се разхожда неспокойно из стаята. Накрая спря и каза, без да ме поглежда:
— Тогава може би трябва да кажа на Роджър. Сигурна съм, че ще предпочете да плати на този мъж, вместо да ме остави да отида в затвора.
— Тази сцена сме я разигравали и преди, и все още ме дразни — казах аз и се усмихнах. — Върви си, преди да съм се ядосал.
Тя стисна чантата си така, че пръстите й побеляха и измарширува до мен с буреносен поглед.
— Трябва да дадем тези пари! Ако не го направиш ти, ще кажа на Роджър! И ще го направя!
— Последния път, когато изигра тази малка сценка, обеща, че няма да му кажеш и няма да го развяваш повече пред лицето ми. Явно имаш къса памет. Ами, добре, щом изгаряш от желание да му кажеш, дай да го направим заедно, за да съм сигурен, че ще научи всичко.
Тя побеля от гняв и изкрещя:
— Мразя те! — и замахна с чантата, за да ме удари по лицето.
Вдигнах ръка навреме и поех удара с китката си. Той беше толкова силен, че чантата изхвърча от ръката й и прелетя през стаята, отскочи от стената и се отвори. Съдържанието й се разпиля на пода. Погледът ми се спря на един предмет.
— Я виж ти! — възкликнах аз.
Тя се стрелна и го грабна. Пъхна го в блузата си и започна да отстъпва. Очите й се бяха разширили от страх и ужас. Може би за секунда останах като закован. После се обърна и се втурна към вратата, а аз изхвърчах след нея. Сграбчих я в антрето. Люсил се изплъзна и се опита да отвори вратата. Стиснах я за ръката и я извъртях срещу себе си. Започна да ме рита. Започна да ме рита, да удря и се опита да хапе. Беше учудващо силна и преди да й хвана ръцете, получих три-четири удара в лицето, от които ме заболя и доста се раздразних. Завъртях я с гръб към мен и тя изпищя. Принудих я да падне на колене. Отново ми се изплъзна, изправи се и се хвърли към вратата. Пак я хванах. Задъхана, Люсил се изви и се опита да ме ритне, но този път бях готов да я посрещна и я обезвредих. Опита се да удари лицето ми с глава. Успя да освободи едната си китка и заби нокти във врата ми. Това вече се превръщаше в истинска схватка и започнах да губя търпение.
Все едно че се опитвах да задържа дива котка. Някак си успя да вдигне коляно и да ме блъсне в гърдите. Пуснах ръцете и. Тя се изплъзна от мен, но в този момент предметът падна на земята. Вдигнах го.
Беше шофьорска книжка.
Разгледах я.
Беше издадена на нейно име преди две години.
Обърнах се и я погледнах. Тя не мърдаше. Клечеше в ъгъла, скрила лице в шепите си. Започна да плаче.
XII
Сложих шофьорската книжка в джоба си, обърнах гръб на плачещото момиче и тръгнах към банята. Пуснах водата в умивалника и измих драскотините по врата си. Бяха доста дълбоки и болезнени. Спрях кръвта. Погледнах се в огледалото и разбрах, че няма да мога да скрия, че съм се бил. Отидох в спалнята. Свалих пижамата и облякох един анцуг. Върнах се в хола, седнах и се загледах в пясъка, морето и палмите в далечината. Мислех и пушех, когато чух движение зад гърба си и се обърнах. Люсил стоеше на вратата. Спогледахме се.
— Чес — гласът й потрепери. — Мога да обясня… наистина мога…
— Добре, влизай и обяснявай. Сигурно си заслужава да се чуе. Ти доказа, че си доста изпечена в лъжите, но ето сега вече можеш да спечелиш Оскар, ако се потрудиш.
Тя се приближи и седна на един стол до мен.
— Моля те, Чес… Знам колко си ядосан, но никога не съм те лъгала. Наистина не съм.
На лицето й се появи израз на светица, от който ръцете ме засърбяха да я хвърля на коляното си и да я наложа с най-близкия инструмент, който ми попадне.
— Ако ми беше поискал книжката, щях да ти я дам. Нямаше нужда да се държиш така.
— Слушай, не злоупотребявай с търпението ми.
Тя докосна устни с езика си и невинният израз беше изместен от тревожна умора.
— Съжалявам, Чес. Не исках да те дразня — каза тя меко. — Ако не ми вярваш, като ти казвам, че не
