— А, вярно, бе. От колко години го правя…
— Не, вземал си им всички пари — назидателно изрече бившият учител. — Основна грешка. Убивал си мнозина, другите пък си оставял бедняци.
— Ама туй си е направо приказка! — възропта Тръкъл, който изчовъркваше вкаменелости от едното си ухо. — Търговците бедни, пък ние — богати.
— Не!
— Че защо?
— Не е цивилизовано!
— Същото е като с овцете — обясни кротко бирникът. — Не ги одираш веднъж, ами им стрижеш вълната всяка година.
Ордата го изгледа с недоумение.
— Те са още в епохата на ловците-събирачи — с нотка на безнадеждност промърмори господин Сейвлой. — Използвахте неподходяща метафора.
— Аха, значи е вълшебният пеещ меч на Уонг! — въодушеви се чиновникът. — Точно това ще откраднете!
— Не. А и „кражба“ в случая е определение, което напълно се разминава с намеренията ни. Добре, господа… може още да не сте се приобщили към цивилизацията, но сте приятно чисти. Мнозина смятат, че повече не е и нужно. Време е да предприемем нещо.
Ордата се изпъчи. Това поне го разбираха.
— Към тронната зала! — нададе боен зов Чингис Коен.
Шест Благоприятни Ветрове не беше от най-пъргавите в ума, но най-после събра две и две.
— Императорът! — ахна и притисна длан към устата си, само че в ужаса му нахлу злорадство. — Ще го похитите!
Диаманти заблещукаха в усмивката на Коен.
Още двама мъртви стражи в коридора към личните покои на Императора.
— А как тъй ви заловиха живи? — прошепна Ринсуинд. — Видях, че ви налетяха онези стражи с големите мечове. Ти защо не си труп, а?
— Сигурно предпочитаха първо да ни изтезават — предположи Пеперудата. — Защото успяхме да раним десетина от тях.
— Нима? Да не сте лепили плакати по тях? Или им пяхте революционни песни, докато припаднаха? Няма ли да си набиеш най-после в главата, че някой ви е искал живи!
Ринсуинд се вторачи в труповете. Никой от двамата мъже не бе успял да изтегли меча си от ножницата.
— Хъ, как ще изненадаш по тесен коридор такива свирепи типове? Значи ги е пречукал някой, когото те са познавали. Я да се разкараме оттук!
— Продължаваме — непреклонно реши Пеперудата.
— Това е капан. Използват ви да свършите мръсната работа на някого.
Тя вдигна рамене.
— При голямата нефритова статуя свиваме наляво.
Беше към четири сутринта, час преди разсъмване. В залите имаше малко стражи. В края на краищата това беше сърцевината на Забранения град. Какво лошо би могло да се случи тук?
Необходимо е доста особено съзнание, за да стои войникът на пост нощем в празна зала. Един Широк Поток имаше точно подходящата нагласа, рееща се в иначе празното пространство на черепа му.
Съвсем уверено му дадоха такова име при раждането, защото личеше колко неудържим ще бъде. Всички очакваха да стане борец цимо, но момчето се провали на тестовете за интелигентност — не се опита дори да захапе чина, където го настаниха.
Немислимо беше да скучае. Липсваше му минимумът въображение.
Подремваше доволен, дочуваше в просъница лекото поскръцване на подовете, сякаш наоколо предпазливо пристъпяше мишле.
Вдигнаха забралото на шлема му и един глас попита:
— И ти ли предпочиташ да умреш за Императора?
Втори глас подсказа:
— Питаме те съвсем сериозно.
Един Широк Поток примига и сведе поглед. Странно видение в количка бе насочило широк меч към единственото уязвимо място на тялото му — където долната броня не се препокриваше с горната.
— Налага се да добавя — обади се трети глас, — че последните двадесет и девет души, които отговориха неправилно, вече са мъртви.
Намеси се и четвърти:
— И да не ни помислиш за евнуси!
Стражът изръмжа от усилието да мисли.
— Искам да живея.
Мъж с диаманти вместо зъби веднага го потупа дружески по рамото.
— Разумно момче. Я се присъедини към нашата Орда! Ще имаме полза от човек като теб. Може да ни послужиш за таран при обсада на крепост.
— Вие кой сте?
— Чингис Коен — представи го господин Сейвлой. — Извършил е велики дела. Убивал е дракони. Опустошавал е градове.
Един Широк Поток тръгна след човека с диаманти в устата, защото от бебе го бяха възпитавали да се подчинява.
— И все пак има десетки хиляди войници, които биха предпочели да умрат, вместо да изменят на Императора — прошепна Шест Благоприятни Ветрове.
— Дано да е тъй.
— И някои от тях са на стража около Забранения град. Изплъзнахме им се засега, но не са изчезнали изведнъж. Все някога ще трябва да решим какво да правим с тях.
— Чудничко! — потри ръце Коен.
— Напротив — лошо! — възрази господин Сейвлой. — Онова с нинджите беше само за ободряване, но за какво ни е голяма битка на открито? Ще стане касапница.
Коен застана пред най-близката стена с прелестна рисунка на папагали и измъкна ножа си.
— Скапана хартия. И стените са направени от нея. — Надникна през дупката. Последва пронизителен писък. — Опа… Извинявам се, госпожо. Проверяваме здравината на стените.
Показа се ухилен.
— Не можете да минавате през стените! — възкликна бирникът.
— Че защо?
— Ами… те са стени! Какво ще стане, ако всеки започне да минава през тях? Според вас за какво служат вратите?
— За да влизат през тях другите хора — мъдро отсъди Коен. — Накъде е тронната зала?
— Кво?
Ринсуинд се вмъкна в тясната пролука между стената и статуя на весело куче с оплезен език.
— Сега какво? — попита Пеперудата.
— Колко голяма е Червената армия?
— Наброяваме много хиляди — отвърна тя наежено.
— В Хунхун ли?
— О, не само тук. Имаме организации във всеки град.
— Откъде знаеш? Срещала ли си се с твоите пламенни съратници?
— Би било опасно. Само Две Огнени Билки знае как да се свърже с тях…
— Представи си само! А искаш ли да чуеш аз какво си мисля? Някой желае да има революция. А вие сте
