толкова дяволски почтителни и любезни да му свършите работата! Като се появят бунтовници, всичко можеш да постигнеш…
— Не ти вярвам…
— А въстаниците в другите градове вършат велики подвизи, нали?
— Непрекъснато слушаме за тях!
— От вашето приятелче Билките, а?
— Да… — намръщи се Пеперудата.
— Май си поразмърда мозъчето най-сетне, така ли? — осведоми се Ринсуинд. — Сивите клетки ги бива поне за простички сметки, а? Добре. Е, убедих ли те?
— Ами… не знам.
— Сега да се връщаме.
— Не. Трябва да проверя дали в подозренията ти е скрита истина.
— Умираш си да разбереш, значи? Леле, как ме вбесявате всички… Я погледни това!
Ринсуинд тръгна към края на коридора. От двете страни на широката двойна врата имаше нефритови дракони.
Той отвори рязко.
Стаята беше с нисък таван, но много широка. В средата имаше легло под балдахин, фигурата се губеше в огромната постеля, но се отличаваше с неподвижността, подсказваща най-непробудния сън.
— Убеди ли се? Вече са го убили!
Десетина войници се кокореха изумено срещу него.
Ринсуинд се взря в най-близкия, който държеше меч. По острието се стече капка кръв и с леко забавяне — може би за драматичен ефект — падна на пода.
Той вдигна шапката си.
— Извинете, това не е ли аудитория 3Б? — И побягна с все сила.
Някой зад гърба му крещеше думите, превърнали се в негов прякор:
— Дръжте го!
Подхлъзна се при опит да свие зад ъгъла, връхлетя през хартиена стена и пльосна в езерце с декоративни рибки. Но на четвърта скорост Ринсуинд можеше да се мери по пъргавина с котките, дори с някои месии. Стъпалата му дори не оставиха кръгчета по водата, когато отскочи.
Разкъса поредната стена и се озова може би в същия коридор.
При всяко вихрено бягство има само една важна дума — „от“. „Накъде“ оставяш за десерт.
Претича множество ниски стъпала и отпраши по първия изпречил му се коридор.
Краката му вече си вършеха работата, както си знаеха. Първо стартираш лудешки, за да се отървеш от непосредствената заплаха, после идва ред на дългите крачки, за да увеличиш разстоянието. Нищо сложно.
Разказват за един войник, изминал над четиридесет километра, за да съобщи у дома за победата в битка. По традиция го смятат за велик бегач, но ако е трябвало да съобщи за предстояща битка, Ринсуинд щеше несъмнено да го изпревари.
И все пак… някой го настигаше.
В стената на тронната зала се заби нож и проряза дупка, колкото да се провре човек или инвалидна количка.
От редиците на Ордата се чуваше мърморене.
— Брус Номада никога не търсеше задния вход.
— Млъкни, де.
— Ама си е вярно.
— Млъкни!
— Когато нападна Ал Хали, връхлетя право към главната кула начело на хиляди виещи конници върху много дребни кончета.
— Ъхъ, ама като го видях последния път, главата му вече стърчеше набучена на копие.
— Хубаво, прав си. Поне беше над главната кула. Все пак влезе в града, нали?
— Влезе главата му.
Господин Сейвлой почувства леко злорадство. Залата, в която влязоха, накара Ордата да се смълчи, макар и за кратко. Беше просторна, разбира се, но не това потискаше. Едно Слънчево Огледало, след като споил племената и разпокъсаните княжества в една държава, искал да има място, където да влизат разни вождове и посланици. И то да им внуши: „В по-голяма постройка не сте влизали, по-великолепна не можете и да си представите, пък ние си имаме много такива…“
Искал залата да стъписва, за да се предават варварите мигновено на несъществуващата му милост. И казал: „Нека има огромни статуи. Грамадни украсени платнища. Колони и дърворезби. Нека влезлият онемее пред величието ни. За да проумее, че това е цивилизацията — или ще стане част от нея… или ще умре.“
Ордата отдели на залата време, колкото да я разгледа.
Тръкъл поклати глава:
— Добре е направено, ама е едното нищо пред дългата къща на нашия вожд в Скунд. Вижте, бе, няма си и огнище по средата.
— Натруфена работа…
— Кво?
— Таквиз глупотевини само тъпите чужденци могат да направят.
— Туй бих го разчистил. Стига и да настелеш свежо сено по пода, да окачиш някой и друг щит на стените.
Коен пристъпи към трона под колосалния пищен балдахин.
— Я, що има чадър отгоре?
— Хунхунска дивотия, може да не са подредили керемидите добре, та капе. Тъй става, като не се сещат да правят покрива от слама.
Лакираното дърво беше инкрустирано с безброй скъпоценни камъни. Коен се настани на трона.
— Е, Даскале, туй ли беше всичко? Успяхме, а?
— Да. Остава и да оцелееш.
— Извинете — плахо се намеси Шест Благоприятни Ветрове. — Какво сте постигнали?
— Нали знаете, че дойдохме да откраднем нещо?
— Да?
— Ето ви и тайната — ще откраднем цялата Империя.
Изражението на чиновника не се промени в първите секунди, после застина във вцепенена усмивка.
— Мисля, че ни е време за закуска, преди да продължим — делово предложи господин Сейвлой. — Господин Ветрове, ще бъдете ли така добър да повикате някого?
Бирникът все още стоеше със замръзнала усмивка върху устните си.
— Но… не е това начинът да завладеете една империя! Трябва да имате армия като предводителите на родове! А просто да влезете и да се настаните… Не е по правилата! И… и има още хиляди стражи!
— Да, но всички те са отвън — напомни благодушно бившият учител.
— Пазят нас — ухили се Коен.
— О, не, пазят истинския Император!
— Значи мен — отсече варваринът.
— Я го глей ти! — възмути се Тръкъл. — Кой е пукнал, та ти да станеш Император?
— Не е нужно да умира никой — успокои го господин Сейвлой. — Нарича се „узурпиране на престола“.
— Правилно — намеси се Коен. — Разкарваш го на някое островче и…
— Въпреки всичко ще си имате големи неприятности със стражите и разни други… — нерешително напомни Шест Благоприятни Ветрове.
— А може и да не си познал — възрази Коен. — Даскале, просвети човека.
