Направи последната гънка и остави малкото хартиено украшение върху лакираната масичка.
Стражът и Билките се вторачиха във фигурката.
— Хайде, изведи го вече навън! — отегчено промълви Лорд Хонг.
Листът се бе превърнал в превъзходно изображение на човек.
Но май не бе стигнал и за глава.
Най-приближените се оказаха към осемдесет мъже, жени и евнуси в различни степени на сънливост.
Изумиха се до безчувственост, когато видяха кой седи на трона.
Ордата пък се изуми от вида им.
— Ама какви са тия дърти кисели брантии отзад? — шепнешком попита Коен, който нехайно си подхвърляше метателен нож.
— Вдовиците на предишни Императори — изсъска в ухото му Шест Благоприятни Ветрове.
— Не сме длъжни да се женим за тях, нали?
— Не ми се вярва.
— И защо са им толкоз мънички стъпалата? Не ми харесват жени с дребни крака.
Сановникът му обясни. Лицето на варварина застина в свирепа гримаса.
— Доста нещица научих за тая цивилизация и взех да се ядосвам. Хъ!
— Ще ни каже ли някой какво става тук? — троснато попита мъж на средна възраст. — Кои са тези стари евнуси?
— Ти пък кой си, бе? — наежи се Коен и извади меча си. — Искам да ти чуя името, та да го напишем на гроба ти…
— Питам се дали не е време за малко по-любезно запознанство? — пристъпи напред господин Сейвлой. — Това е Чингис Коен… прибери меча, моля те… а тези са неговата Орда. Варвари. Превзеха вашия град. А вие сте?…
— Варвари ли? — надменно прихна мъжът. — Нашествениците прииждат на безбройни хиляди! Безчет едри виещи мъже на дребни коне…
— Кво ви разправях, а? — доволно се обади Тръкъл. — Ама кой ли ме слуша!
— …и тогава има пожари, насилие и грабежи по целия град!
— Още не сме закусили — оправда се лениво Коен, подмятайки ножа.
— Ха! По-скоро бих умрял, отколкото да се подчиня на жалки твари като вас!
Коен вдигна рамене.
— Тогаз що ми губиш времето?
— Олеле… — прошепна Шест Благоприятни Ветрове.
Хвърлянето беше стъписващо точно.
— И кой беше тоя? — заяде се Коен, когато трупът падна сгърчен на пода. — Някой познаваше ли го?
— Чингис… — въздъхна господин Сейвлой. — Откога ти повтарям, че хората нямат точно това предвид. Е, поне не винаги.
— Че защо го казват тогаз?
— Ами… от лицемерие, предполагам. Така е прието.
— Пак ли тая пуста цивилизация?
— Уви.
— Я да уредим въпроса веднъж завинаги! — отсече Коен и се изправи. — Да си вдигнат ръцете всички, които предпочитат да умрат, но да не ме признаят за свой Император.
— Има ли такива? — благо добави бившият учител.
Време беше да спре и да помисли. Преследваха го. Тоест бяха подгонили беглец в избледняла червена роба и твърде овъглена островърха шапка.
За Ринсуинд беше неимоверно трудно да преглътне идеята, но не изключваше вероятността да не го тормозят, ако облече нещо друго.
На едно въже пред него се ветрееха блузи и панталони. Направата им имаше отношение към шивашкото изкуство, колкото сеченето на дърва към дърводелството. Изглеждаха досущ като дрехите, които носеха почти всички жители на Хунхун.
Значи… да си свали шапката.
Ринсуинд се поколеба. Някой извън занаята едва ли би разбрал затруднението му. Магьосникът би се разделил охотно с робата и гащите си, но не и с шапката. Нали можеха да го помислят за най-обикновен човек?!
В далечината се разнесоха викове.
Гласът на разума вече проумяваше, че ако не внимава, ще свърши мъртъв като останалите части на Ринсуинд, и му подсказа саркастично: „Добре де, нека си останем с проклетата шапка на главата. Поначало заради нея загазихме. Въобразяваш си, че още дълго ще имаш глава, на която да я носиш, нали?“
Ръцете на Ринсуинд също не искаха да живеят — и то за кратко — в интересни времена. Пресегнаха се и смъкнаха блуза и панталон от въжето.
Вратата към двора се пръсна на парчета. Нахлуха стражи.
Ринсуинд се шмугна под тясна арка и отпраши към близката градина.
Тук имаше малка пагода, плачещи върби над езерце, от декоративното мостче хубавичка дама хранеше водните птици.
А един мъж рисуваше по голяма чиния.
Коен потри ръце.
— Аха! Никой ли? Ясно, разбрахме се.
— Ъ-хъм…
Дребен мъж пред тълпата много старателно притискаше ръцете си към корема, едва посмя да промълви:
— Извинете, но… какво би станало в съвсем хипотетичния случай, ако извикаме стражите и ви заклеймим като узурпатори?
— Ще ви изколим, преди първият войник да влезе тук — разсъдливо обясни Коен. — Други въпроси има ли? — попита той ахналото множество.
— Ъ-ъ… Императорът… тоест предишният Император имаше едни специално обучени стражи…
Нещо издрънча. Малък предмет с няколко остриета се търколи по стъпалата и се завъртя на пода
Беше шурикен.
— Вече си побъбрихме с тях — съобщи Уили Момъка.
— Чудесно — одобри дребосъкът. — Тогава всичко е наред. Десет хиляди години живот на Императора!
Останалите подхванаха вика, макар и колебливо.
— Как се казвате, младежо? — намеси се господин Сейвлой.
— Четири Големи Рога, господарю.
— Добре, добре, виждам вече, че ще напреднете. Какъв пост заемате?
— Старши помощник на Лорд-камерхера.
— А кой от вас е Лорд-камерхерът?
Четири Големи Рога посочи онзи, който бе предпочел да умре.
— Ето, всичко си идва на мястото — зарадва се господин Сейвлой. — Трябва да знаете, господин Лорд- камерхер, че издигането на схватливите хора става винаги навреме. А сега Императорът ще закуси.
— Какво ще желае да вкуси негово величество? — тутакси се осведоми новият сановник, насилвайки се да изглежда бодър и приспособим.
— Ами не е капризен. В момента ще го задоволят големи парчета месо и много бира. — Господин Сейвлой пусна тънката усмивчица, която си позволяваше, ако никой освен него не разбираше шегичката. — Той предпочита прости храни като наденичките — правят се от разнообразни животински органи, смлени и
