Културният варварин въздъхна.
— Доколкото знам, в харема има към триста наложници. Не се съмнявам, че много ще ви се зарадват… стига първо да си свалите ботушите.
Старците си разменяха изцъклени погледи като риби, мъчещи се да вникнат в принципа на велосипеда.
— Ще вземем по-ценните дреболии — предложи накрая Уили Момъка. — Повечко рубини и изумруди ще натъпчем в чувалите.
— А на излизане ще драснем кибрита — облиза се Винсънт. — С всичката тая хартия голям кеф ще падне!
— Не, не, не! — викна господин Сейвлой. — И вазите в тази зала са безценни!
— Не стават за носене, едрички са.
— Доведох ви в цивилизацията!
— Ъхъ, радваме се, че наминахме. Нали, Коен?
Новият император се бе прегърбил на трона и ядно се взираше в отсрещната стена.
— Кво има пък сега?
— Прибираме скъпите джунджурийки и си отиваме вкъщи, нали?
— Да, бе… Вкъщи…
— Нали такъв ти беше Планът?
— Страхотен е — похвали го Тръкъл. — Правиш се на големия шеф, омотаваш им мозъчетата на всички. Никакви неприятности. Не разбивахме врати и други глупотевини. Няма ли да си ходим вече? И да отмъкнем съкровищата?
— Защо? — вдигна рамене Коен.
— Как защо? Нали са съкровища!
Коен поклати глава.
— Тръкъл, ти за кво похарчи последната плячка? Нали си отмъкнал три чувала злато и накити от оня замък с вампирите?
Тръкъл се озадачи, сякаш го попитаха как мирише лилавото.
— За кво съм ги похарчил ли? Де да знам. Нали знаеш как става… Все ти е тая. То си е плячка. А ти твойта за кво я харчиш?
Коен въздъхна, а Тръкъл го зяпна.
— Ама ти наистина ли искаш тука да си останеш? — Старият варварин се вторачи яростно в господин Сейвлой. — Двамата ли го намислихте, а?
Коен потропа с пръсти по облегалката на трона.
— Искаш да си ходим вкъщи. Къде?
— Ами… Където ще да е…
— А Хамиш?
— Кво? Кво?
— Таквоз, де… Сто и пет годинки е навъртял. Не му ли е време да пусне корени някъде?
— Кво?
— Да пусне корени? — повтори невярващо Тръкъл. — Ти нали опита веднъж? Изгони стопаните от една ферма и се закле да гледаш прасета до края на живота си. След колко време се отказа? Имаше ли три часа?
— Кво каза той? Кво каза?
— Хамиш, ВРЕМЕ ТИ БИЛО ДА ПУСНЕШ КОРЕНИ!
— Ще му пусна и аз един по тиквата!
В кухните цареше бъркотия. Половината дворец се бе изсипал там. Повечето сановници за пръв път припарваха на презряното място. Тъпканицата беше като на уличен пазар, но слугите упорито се опитваха да си вършат работата.
В хаоса никой не забеляза, че един от тях май не е ориентиран добре какво да върши.
— Помирисахте ли го? — възмутено питаше госпожа Прасковен Цвят. — Каква воня!
— Като свинарниците в горещ ден! — съгласи се госпожа Две Ручейчета.
— Трябва да отбележа, че никога не съм познавала миризмата на свинарниците — надменно отвърна Прасковен Цвят.
А госпожа Нефритова Нощ, значително по-млада от двете, бе харесала аромата на неизкъпан лъв, разнасящ се около Коен, затова си замълча.
Главният готвач мънкаше смаян:
— Само това ли? Големи парчета месо? Ами защо не изяде направо цялото теле!
— Още не си чул за дяволската им измислица — поклати глава новият Лорд-камерхер. — Наричат я наденички.
— Мръвки… — Готвачът щеше да се облее в сълзи всеки миг. — Какво изкуство мога да вложа в тях? Нима дори не иска сос? Предпочитам да умра, вместо просто да препичам грамадни мръвки!
— О, на твое място — доброжелателно изрече Лорд-камерхерът — щях да внимавам с думите. Новият Император, дано кисне в банята десет хиляди години, може да ги сметне за молба…
Гълчавата секна изведнъж. Причината беше в един тих звук — ваденето на коркова тапа от гърлото на бутилка.
Нямаше съмнение, че Лорд Хонг притежаваше един от задължителните таланти на Велик везир — да изниква сякаш от въздуха. Огледа внимателно кухнята.
И пристъпи напред. Бе извадил малко шише от ръкава на халата си.
— Донесете ми месото. Аз ще се погрижа за соса.
Околните наблюдаваха с ужас и любопитство. Наистина отровата беше част от придворния етикет в Хунхун, но обикновено хората си служеха с нея потайно, за да не проявяват лош вкус.
Чу се сърдита заповед и шум като от удар с пръчка. Един селянин неохотно избута голяма количка с огромен покрит съд на нея. Щом зърна Лорд Хонг, той падна по лице.
— Извръщам поглед от вашия… благоприятно разположен дом… по дяволите!… лик, господарю.
Предводителят побутна с крак проснатата на земята фигура.
— Радвам се, че някой още упражнява изкуството на почитта. Свали капака.
Мъжът се надигна, но остана прегърбен. Лорд Хонг обърна шишето над съда и не го отмести, докато и последната капка не изсъска върху месото.
— А сега го отнесете на варварите.
— Незабавно, ваше небесно… мастилено петно… ох, височество!
— Селяко, откъде си родом?
— От Бес Пеларгик, господарю.
— Личи си.
Голямата врата се отвори. Влезе новият Лорд-камерхер, следван от цял парад колички.
— Закуската, о, хилядолетен Повелителю. Големи мръвки от прасе, големи мръвки от козел, големи мръвки от теле.
Един слуга вдигна капака на съда върху своята количка.
— Съветвам ви все пак да не опитвате от свинското. Отровено е.
Лорд-камерхерът се извъртя на пети.
— Нагла твар! Ще бъдеш екзекутиран за това.
— Я, ама това е Ринсуинд! — учуди се Коен. — Поне на него прилича…
— Шапката ми е тук някъде. Май я пъхнах в крачола на панталона.
— Отровено, значи? Сигурен ли си?
— Е, шишенцето беше черно, имаше етикет с череп и кости, а когато течността се изля, от нея излизаше дим — обясни Ринсуинд. — Не вярвам соевият сос да има подобни свойства.
— Отрова, а? Мразя отровителите. Гадняри. Навъртат се скришом, развалят на човек кльопачката… — Коен се вторачи в Лорд-камерхера. — Ти ли беше?
