— Мисля, че… около шестстотин или седемстотин хиляди.
— Да ме прощавате, ама ми е време да си поприказвам с Ордата.
Старците се скупчиха. Дрезгавият шепот се нарушаваше само от по някое „Кво?“. По някое време Коен се озърна.
— Море от кръв, тъй ли беше?
— Ъ-ъ, да.
Поспориха още малко и този път се озърна Тръкъл.
— Или цяла планина от черепи, а?
— Точно това казах.
Бирникът погледна неспокойно Ринсуинд и господин Сейвлой, които едновременно вдигнаха рамене.
Шепот, шепот, „Кво?“…
— Ей, извинявай…
— Слушам ви.
— И колко голямка ще да е тая планина? Черепите не се трупат добре, щото се търкалят настрани.
— Не знам! От много черепи!
— Само питам.
След малко Ордата изглежда стигна до единодушно решение. Обърнаха се с лице към залата.
— Ще се бием! — оповести Коен.
— Да ни бяхте казали по-раничко за кръвта и черепите! — обвинително изрече Тръкъл.
— Ще видите вие мъртви ли сме! — изкикоти се Хамиш.
Господин Сейвлой поклати глава.
— Май не сте чули добре. Съотношението на силите е сто хиляди към едно във ваша вреда!
— Ей тъй само хората ще си набият в тъпите тикви, че още сме живички! — ухили се Калеб.
— Ако се сражавате със стотици хиляди воини, ще умрете. — За своя огромна изненада бившият учител се чу да добавя: — Вероятно…
Старците от Ордата се подсмиваха.
— Многото врагове не ни плашат — обясни Тръкъл.
— Тъй повече ни харесва — добави Калеб.
— Даскале — поучително подхвана Коен, — хиляди към едно не е по-зле от десет към едно. Чуй сега защо. — Започна да свива пръсти. — Първо, войскарчето, дето се бие за пари, а не за живота си, хич не иска да си рискува кожата. Що да не побутне напред другарчетата си, а? Та значи през цялото време ще се бутат и дърпат. Второ, няма как да стигат до нас мнозина наведнъж…
Той се взря сумрачно в ръката си.
— Трето — подсказа господин Сейвлой, замаян от логиката му.
— Вярно, бе. Трето, почти с всеки удар ще повалят някого от своите, доста работа ще ни спестят.
— Добре, отначало ще имате преимущество — съгласи се неохотно господин Сейвлой. — Но дори да убиете двеста-триста от тях, ще се уморите, а другите ще ви нападат със свежи сили.
— И те ще се уморят — възрази весело Коен.
— Защо?
— Много трупове ще трябва да катерят, за да ни докопат.
— Ей на туй му викам аз логика — доволен завърши Тръкъл.
Коен тупна потресения бивш учител по рамото.
— Нямай си грижи! Турихме ръка на Империята по твоему, сега ще я задържим по нашему. Ти ни показа що е то цивилизация, ние пък ще ти покажем що е то варварство. — Направи няколко крачки и се извъртя на пети, очите му блеснаха зло. — Варварство ли? Ха! Като трепем хората, гледаме ги отблизо, а на оня свят ще се черпим, никакви сръдни. Аз не съм чувал за варварин, дето реже хората на парченца в подземия, измъчва жените, та да станат по-хубавки, или пък сипва мръсотии в кльопачката. Ако туй ви е цивилизацията, да си я заврете, където слънцето не свети!
Вратата пак се отвори. Ордата се обърна натам със скърцащи стави и насочени оръжия.
Новодошлите бяха по-високи и по-богато облечени от селяните. Личеше, че са свикнали никой да не им застава на пътя. Пред тях обаче пристъпяше треперещ селянин с червен флаг. Побутваха го с меч.
— Що пък червено? — прошепна Коен.
— Означава, че искат да преговарят — обясни Шест Благоприятни Ветрове.
— Като белия флаг при нас — подсказа господин Сейвлой.
— И него не го знам за кво служи.
— Щом го видиш, не бива да нападаш, докато не са готови.
Двама от предводителите застанаха в средата на залата. Коен и господин Сейвлой тръгнаха към тях.
— И ти идваш! — Варваринът хвана навреме за яката Ринсуинд, който се канеше да се покрие. — Като те притиснат в ъгъла, много те бива да приказваш.
Лорд Хонг ги удостои с погледа на човек, чието потекло го издига над останалия свят.
— Аз съм Великият везир на Императора. Заповядвам ви веднага да напуснете тази сграда и да се предадете на правосъдието.
Господин Сейвлой се обърна към Коен само за да чуе:
— Няма да стане.
— Хм, как точно да се изразя? „Чингис Коен, вожд на Сребърната орда, поднася почитанията си на Лорд Хонг, но…“
— Кажи му да скочи от някоя висока скала.
— Лорд Хонг, май не е нужно да превеждам. Струва ми се, че доловихте общото настроение.
— А къде са ви останалите варвари? — позасмя се предводителят.
На Ринсуинд ужасно му се искаше да избяга. Но колкото и да звучеше налудничаво, май наистина беше в относителна безопасност до Коен. Иначе рано или късно щеше да се озове в гибелна близост до Лорд Хонг.
Който обаче вярваше, че някъде наоколо има и други варвари…
— Повече няма да повтарям — изрече заповеднически Великият везир. — Ако веднага излезете от Забранения град, поне смъртта ви ще бъде лека и бърза. После вашите глави и други части от телата ви ще бъдат разнесени по градовете на Империята, за да научат хората как сте били наказани за ужасното си злодеяние.
— Злодеяние ли? — невинно повтори господин Сейвлой.
— Убихте Императора.
— Никакъв Император не сме убивали — възрази Коен. — Не че имаме нещо против, ама тоя път не бяхме ние.
— Убит е в постелята си само преди час.
— Не от нас — натърти търпеливо бившият учител.
— А от теб! — изригна Ринсуинд. — Но нали уж не е прието да се прави така, затова искаше да натопиш Червената армия!
Лорд Хонг сякаш го видя едва сега и никак не му се зарадва.
— При настоящите обстоятелства едва ли някой ще повярва на тези клевети.
— Е, кво ще правим? — намеси се Коен. — Тупаници по улиците? Превземане на къща по къща? Голямо меле?
— В единствено истинския свят на Империята — пренебрежително го осведоми друг от предводителите — ние водим битки. Не се унижаваме до жалките схватки на варварите. Армиите ни ще се срещнат на полето пред града.
— Ясно. Пак тая пуста цивилизация… Кога?
— Утре на разсъмване!
— Добре, тъкмо ще ни се отвори апетит на закуска. Още нещо искате ли?
— А колко войници наброява армията ти, варварино?
— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — съвсем правдиво отбеляза Коен. — Стъпквали сме в калта цели държави. Изтрихме огромни древни градове от картата на света. Където мине моята армия, трева не
