опустошението, причинено от четвъртия им събрат — Отрицанието.
След около час Ринсуинд се почувства излишен.
Навсякъде цареше гълчава от смутени гласове, особено по краищата на лагера, където нощта изглеждаше твърде безкрайна и непрогледна… също и привидно безлюдна.
— И как тъй разправят, че не били 2 300 009? Щом хич ги няма, кво е туй число?
— Чуй, бе, човек, изобщо няма невидими призраци-кръвопийци.
— Как пък не! Ти откъде знаеш? Виждал ли си ги?
— Ама аз отидох да питам капитана и той ми каза, че бил сигурен — нямало никакви невидими призраци наоколо.
— И той откъде знае, като не се виждат? А още от малък дядо ми разказваше, че били милиони отвъд…
— Я постой… Онуй там кво е?…
— Няма нищо май…
— А бе, чух нещо, да знаеш!
— Ама не се вижда!
— Ей туй е лошото…
Изглежда катастрофата с бойния дух най-сетне стигна до висшето командване, защото към полунощ из лагера зареваха дълги рогове и вестоносците прочетоха специална прокламация.
В нея се потвърждаваше съществуването на призраци-кръвопийци в най-общ смисъл, но се отхвърляше напълно възможността те да са тук и сега. Съчинението на военачалниците беше по своему шедьовър — просвети за положението и онези войници, до които подривната дейност на Червената армия не бе стигнала.
Само час по-късно назряваше истинска криза. Ринсуинд чуваше и неща, които не бе измислял, освен това не му се и искаше да ги слуша.
Тъкмо се заприказва с двама войници за несъществуващата призрачна армия и единият възрази:
— Не, бе, има седмина старци.
— Само седмина ли?
— Ужасно стари хора. Толкоз одъртели, че и смърт вече не ги лови. Един познат от слугите в двореца ми подшушна, че минавали през стени и ставали невидими.
— О, я стига! — прихна недоверчиво Ринсуинд. — Седмина старци да се бият с цялата тази армия?!
— Има защо да си поблъскаш главата, нали? Ефрейтор Тоши пък е сигурен, че и Най-големият магьосник им помага. Връзва се. Кой ще се изпречи на цяла армия, ако не изравнява силите с магия?
— Хм, ъ-ъ… А някой от вас знае ли как изглежда онзи Най-голям магьосник?
— Казват, че бил по-грамаден от къща и имал три глави на раменете.
Ринсуинд кимаше насърчително.
— И друга мълва се носи — сниши глас войникът. — Червената армия също щяла да се бие на тяхна страна.
— И кво? Ефрейторът ги е виждал. Сбирщина хлапета.
— Не, бе. Чух, че… такова… истинската Червена армия…
— Червената армия няма да се съюзи с някакви си варварски нашественици! Пък и тя си е легенда.
— Именно, също като невидимите призраци-кръвопийци — потвърди Ринсуинд.
— Ъ-ъ… да, прав си.
Остави ги да спорят уплашени.
Никой не дезертираше. По-лошо би било да бродиш сам в нощта, изпълнена с незнайни опасности. Това много допадаше на Ринсуинд. Вледенените от уплаха хора търсеха подкрепа един от друг. Чудесно се отразяваше на бойния дух…
Промъкваше се обратно към града. Заобиколи една палатка и в плътните сенки се сблъска с кон, който не пропусна да го настъпи по крака.
— Жена ти е голям хипопотам!
— ИЗВИНЯВАЙ.
Ринсуинд се смръзна, както стискаше пострадалото си стъпало. Само едно същество в света имаше глас като гробище в средзимна нощ.
Опита се да отстъпи крадешком и се натъкна на друг кон.
— РИНСУИНД, НАЛИ? — учтиво се осведоми Смърт. — ДА, ТИ СИ. ДОБРА НОЩ. СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ НЕ ПОЗНАВАШ ВОЙНАТА. ДА ТИ Я ПРЕДСТАВЯ…
Войната докосна шлема си.
— За мен е удоволствие. — Посочи другите трима конници. — Да ти представя и синовете си — Ужас и Страх. И дъщеря си Кланси.
Децата поздравиха в хор. Кланси се зъбеше свирепо, но не беше на повече от седем години, носеше бейзболна шапка с дълга козирка и имаше някаква значка на дрехата.
— РИНСУИНД, НЕ ОЧАКВАХ И ТЕБ ДА СРЕЩНА ТУК.
— О, много се радвам.
Смърт извади пясъчен часовник изпод наметалото си, вдигна го към луната и въздъхна. Ринсуинд се изви целият в усилие да види колко пясък остава в горното стъклено кълбо на часовника.
— ВЪПРЕКИ ТОВА БИХ МОГЪЛ…
— А, не си нарушавай програмата само заради мен — припряно махна с ръка Ринсуинд. — Вие… вие всички сте тук заради битката, нали?
— ДА. КАКТО ИЗГЛЕЖДА, ЩЕ БЪДЕ ИЗВЪНРЕДНО… КРАТКА.
— И кой ще победи?
— ЯСНО ТИ Е, ЧЕ НЕ БИХ ТИ КАЗАЛ, ДОРИ ДА ЗНАЕХ.
— Дори да знаеше ли?! От теб не се ли очаква да знаеш всичко?
Смърт протегна показалец напред. Някаква твар отпърха в нощта. На Ринсуинд му се стори, че беше крилато насекомо със странни шарки по крилцата.
— В ТАКАВА НОЩ ЕДИНСТВЕНОТО НЕСЪМНЕНО НЕЩО Е НЕСИГУРНОСТТА. ЗНАМ, ЧЕ ЗВУЧИ БАНАЛНО, НО СИ ОСТАВА ВЯРНО.
Откъм хоризонта долетя тътен.
— Ами… аз ще си тръгвам — смънка Ринсуинд.
— ЗАЩО? ТУК СИ СРЕД СВОИ.
— Чудновато човече — отбеляза Войната след малко.
— С НЕГО И НЕИЗВЕСТНОСТТА Е АБСОЛЮТНО НЕОПРЕДЕЛЕНА. НО И В ТОВА НЕ СЪМ УВЕРЕН.
Ридкъли се бе борил дълго със себе си и бе надвил.
— Ще го приберем — съобщи той решението си. — Минаха четири дни. Тъкмо ще им върнем тази проклетия с отвора в средата. Тръпки ме побиват от нея.
Старшите магьосници се спогледаха. Никой не гореше от желание Ринсуинд отново да се навърта из Университета, но и тях ги побиваха тръпки от странното устройство. Не смееха да го доближат. Бяха струпали няколко маси около него и се преструваха, че не го виждат.
— Добре — промърмори Деканът. — Но Стибънс се инати, че разменените неща трябвало да имат равно тегло. Ако пратим това тежко метално чудо, няма ли Ринсуинд да се прибере прекалено бързо?
— Господин Стибънс работи упорито по усъвършенстването на заклинанието. А може и да подредим купчина дюшеци до отсрещната стена.
Ковчежникът вдигна ръка.
— Ей, кръчмарю, халба от най-хубавата ти бира!
— Добре, добре — успокои го Архиканцлерът. — Значи решихме. Вече заръчах на господин Стибънс да започне издирването…
— С онази негова демонска измислица ли?
— Да.
— В такъв случай е немислимо нещо да се обърка — кисело подметка Деканът.
— И чиния варени раци, ако обичаш.
