натъпкани в черво. Ахаха! Но ако се стремите да е доволен, старайте се да има изобилие от големи сочни мръвки. Прав ли съм, повелителю?
Коен плъзгаше съсредоточения си поглед по лицата на придворните. Когато деветдесет години си оцелявал при нападения на мъже, жени, тролове, джуджета, великани, зелени твари с множество крака, веднъж дори и на гигантски рак, много можеш да научиш, като разгадаваш скритото в мъничките потрепвания на лицевите мускули.
— Ъ? А, да бе. Правилно. Големи мръвки искам! Ей, бирнико… Тия кво правят по цял ден?
— А вие какво бихте искали да правят?
— Засега да ми се разкарат от главата.
Придворните побързаха да напуснат залата.
След минаването на шумната потеря художникът Три Яки Жабока се надигна, извади четката от едната си ноздра, смъкна триножника от клоните на близкото дърво и се постара да си внуши безметежни мисли.
Градината вече не беше каквато я виждаше допреди малко.
Плачещата върба му се струваше още по-изкривена. Пагодата липсваше. Гълъбите бяха отлетели. В мостчето се забелязваха пукнатини. А неговият модел — наложницата Нефритово Ветрило, избяга с писъци, щом успя да се измъкне от декоративното езерце.
И отгоре на всичко някой му беше откраднал сламената шапка!
Три Яки Жабока нагласи раздърпаните остатъци от дрехите си и си наложи спокойствие.
Чинията с вече готовата скица по нея беше стрита на прах. Естествено.
Извади друга от оставения настрани голям чувал и посегна към палитрата си.
Огромна стъпка по средата…
Приплака му се. Толкова изострено усещаше бъдещата рисунка. Знаеше, че хората ще й се възхищават в идните столетия. Ами съсипаните, грижливо търсени съчетания на цветовете?
Събра волята си в юмрук. Значи му бе останало само синьото. Ще видят те!…
Положи огромно усилие да не вижда опустошението, взираше се само в картината, създадена от въображението му.
— Така… Нефритово Ветрило тича по мостчето пред мъж, който размахва трескаво ръцете си и вика: „Махни ми се от пътя!“ Следват го мъж с тояга, трима стражи с мечове, петима работници от пералнята и един състезател по борба цимо.
Разбира се, налагаше се да стилизира сцената и да й придаде дълбок символичен смисъл.
Преследвачите свиха зад поредния ъгъл, освен бореца, който трудно овладяваше инерцията на туловището си.
— Къде ли изчезна онзи?
Пак бяха попаднали във вътрешен двор. От едната страна имаше свинарници, от другата — купчини тор.
А по средата — островърха шапка.
Един страж протегна светкавично ръка и попречи на колегата си да я докопа.
— Я умната!
— Че кво? Някаква си шапка.
— А останалото къде е? Може просто да се е изпарил в… ами…
Отстъпиха.
— И ти ли си чувал какво умее?
— Само размахал ръце и отворил грамадна дупка в стената!
— О, това е нищо! Казаха ми как долетял в планината върху великански невидим дракон!
— Ами какво ще кажем на Лорд Хонг?
— Не искам да се пръсна на парченца!
— Аз пък не искам да призная пред Лорд Хонг, че сме изтървали беглеца. И без това сме загазили.
— Е… ще вземем шапката. За доказателство.
— Вярно, бе. Ти я вдигни.
— А, не! Ти я вдигни!
— Може да е обкръжена от страховити заклинания.
— Сериозно? Затова ли искаш аз да я взема?! Благодарско, няма що! Я накарай някой от тия да я вдигне!
Перачите отскочиха пъргаво. Хунхунският навик за безпрекословно послушание сякаш се изпари в миг от душите им. Не само войниците се бяха наслушали на разни истории.
— Не, не, трябва спешно да изперем партида чорапи!
Стражът се озърна. Един селяк тъкмо се изнизваше от свинарника, понесъл чувал. Широка сламена шапка закриваше лицето му.
— Ей, ти!
Мъжът пусна товара си, коленичи и удари глава в земята.
— Не ме убивайте! — Стражите се спогледаха.
— Няма да те убием. Искаме просто да вдигнеш от земята онази шапка.
— Каква шапка, могъщ боецо?
— Дето е пред теб, слепецо! Веднага!
Селякът запълзя по двора настрани като рак.
— Тази ли, господарю?
— Тази, ами!
Пръстите на коленичилия мъж докоснаха оръфаната периферия.
— Жена ти е голям хипопотам! Лицето ми изгаря! Лицето мииии!…
Ринсуинд изчака тропотът на сандали да стихне, стана, изтупа прахоляка от шапката си и я прибра в чувала.
Мина много по-добре, отколкото очакваше. Никой освен презряната сган не обличаше такива дрехи, значи всеки, който ги носеше, трябваше да принадлежи към сганта. Също като предназначението на магьосническата шапка, но донякъде в обратния смисъл. Около човек с такава шапка си много учтив и сдържан, а видиш ли някого с широка сламена шапка, подвикваш му: „Ей, ти!“ и…
В този миг някой зад гърба му кресна:
— Ей, ти!
И го прасна през гърба с тоягата си.
Пред очите на Ринсуинд изникна лицето на вбесен слуга, който едва не си натика показалеца в носа му.
— Закъсняваш! Държиш се лошо! Веднага влез вътре!
Сочеше му далечна врата.
Умът на Ринсуинд вече бе подготвил кратичка реч: „О, значи се мислим за много важни, защото държим дебела тояга? Аз пък съм велик магьосник и ще ти кажа къде да си я завреш…“
По пътя между мозъка и устата му думите се преобразиха неузнаваемо:
— Веднага, господине! Отивам на бегом!
Ордата остана сама в залата.
— Е, господа, свършихме си работата — увери ги бившият учител. — Светът ви е поднесен на тепсия.
— И съкровища колкото си искаме… — въздъхна Тръкъл.
— Вярно.
— Ами кво се размотаваме тогаз? Да намерим по-големички чували.
— Няма смисъл — изтъкна господин Сейвлой. — Ще крадете от себе си. Това е Империята. Как ще я напъхате в чувал, за да я зарежете край първия лагерен огън?
— Ами малко изнасилване, а?
