— Бигман! — извика някой.
Всички вдигнаха погледите си. По рампата от горните равнища слизаше Пивърейл.
— Велики Космос! Бигман, долу ли сте? И ти, Кук? Какво става тук? — попита почти кисело накрая той.
Изглежда никои не беше в състояние да каже нито дума. Погледът на стария астроном падна върху проснатото тяло на Ъртейл.
— Мъртъв ли е? — попита леко изненадан той. За учудване на Бигман Пивърейл изглежда загуби интерес към случилото се. Той дори не дочака да му отговорят и се обърна към Бигман.
— Къде е Лъки Стар? — попита той.
Бигман отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.
— Защо питате? — успя накрая да промълви той.
— Още ли е в мините?
— Ами…
— Или е на Огряваната от Слънцето страна?
— Ами…
— Космос, човече, на Огряваната от Слънцето страна ли е?
— Искам да знам защо питате — настоя Бигман.
— Майндс — отвърна нетърпеливо Пивърейл — е на Огряваната от Слънцето страна със своя флитър3 и проверява района, покрит с неговите кабели. Периодично го прави.
— Така ли?
— Така. И той е или луд, или прав като казва, че там видял Лъки Стар.
— Къде? — извика веднага Бигман.
Доктор Пивърейл сви неодобрително устни.
— Значи е там. Достатъчно ясно е, къде. Очевидно вашият приятел е имал малка неприятност с един механичен човек, с един робот…
— Робот ли?
— И според Майндс, който не е кацнал, но чака да изпратим хора. Лъки Стар е мъртъв!
14. ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ЕДИН ПРОЦЕС
Превит от неумолимата хватка на робота, Лъки очакваше мигновена смърт и тъй като тя не настъпи, в душата му започна да се прокрадва слаба надежда.
Можеше ли роботът да наруши забраната да убие човешко същество, запечатана в измъчения му мозък?
Вероятно може, помисли той, защото му се стори, че хватката на робота продължава да се затяга на плавни тласъци.
— Пусни ме! — извика Лъки и повдигна свободната си ръка, която се влачеше и оставяше следи в черната земя. Имаше един последен шанс, един последен, нищожно малък шанс.
Лъки повдигна ръката си към главата на робота. Не можеше да я проследи с поглед, защото неговата собствена глава бе притисната към гърдите на механичния човек. Той я плъзна два пъти по гладката метална черепна повърхност. После трети, четвърти път. Накрая я махна.
Не можеше да направи нищо повече.
После… Дали си го въобразяваше или наистина хватката на робота отслабваше? Беше ли преминало най-после на негова страна голямото слънце на Меркурий?
— Робот! — извика той.
Но роботът само издаде звук, който приличаше на триенето между две ръждясали зъбни колела.
Хватката ставаше все по-хлабава. Сега беше моментът да ускори събитията, като използува това, което все още бе останало от Законите на роботиката в главата на машината.
— Ти не можеш да нараниш човешко същество — каза, задъхвайки се, Лъки.
— Аз не мога… — започна роботът и се строполи на земята.
Хватката му остана непроменена при смъртна конвулсия.
— Робот! Пусни ме! — извика отново Лъки.
Роботът затрепери и го освободи от хватката си. Освобождаването не беше пълно, но Лъки можеше свободно да движи главата и краката си.
— Кой ти нареди да разрушаваш съоръженията? — попита повторно Лъки.
Повече не се страхуваше от безумната реакция на робота на този въпрос. Знаеше, че бе довел позитронния му мозък до пълно разпадане. Но в последните стадии може би все още бе останало нещо от Втория закон.
— Ъ… ъ… — издаде неясни звуци роботът. После радиоконтактът с него внезапно прекъсна, а устата му се отвори един-два пъти, сякаш в самия си край се опитваше да говори с обикновени звуци.
После нищо.
Роботът беше мъртъв.
Сега, когато непосредствената смъртна заплаха бе преминала, съзнанието на Лъки бе разконцентрирано и размътено. Не му достигаше сила да се освободи напълно от крайниците на робота, а радиото бе смазано от прегръдката му.
Разбираше, че трябва първо да възстанови силите си. Това означаваше да се махне възможно най- бързо от преките лъчи на Слънцето. За целта бе нужно да достигне сянката на близкостоящия планински хребет, което не успя да стори по време на схватката с робота.
С мъка движеше краката си, а тялото му бавно, инч по инч, се преместваше към сянката, влачейки робота със себе си. Отново и отново.
Изглежда краката му бяха останали без сила, а роботът сякаш тежеше хиляда фунта.
Дори в условията на слабата меркурианска гравитация задачата изглеждаше непосилна за него. Движеше го само желязната му воля.
Главата на Лъки влезе първа в сянката. Светлината беше блокирана. Той почака малко, дишайки тежко и после с усилие, натоварващо до скъсване бедрените му мускули, се придърпа по земята веднъж и още веднъж.
Лъки беше в сянката. Извън нея бе останал само единият крак на робота, който отразяваше във всички посоки ослепителната светлина на Слънцето. Лъки погледна през рамо и отбеляза това като на сън. После почти с облекчение се остави да изпадне в безсъзнание.
По-късно сетивата му бавно, на периоди, възвръщаха способността си да възприемат.
После, след доста време, той лежеше спокойно и усещаше мекото легло под себе си, опитвайки се да си припомни тези периоди. В паметта му се бяха запечатали откъслечни картини на приближаващи се хора, смътно впечатление от преместване в ракетно превозно средство и загриженият глас на Бигман.
След това ново изпадане в безпаметство, последвано от ясен спомен за вежливия глас на д-р Пивърейл, който му задаваше тихо въпроси. Лъки си спомняше, че му отговаря смислено, така че до този момент сигурно беше минало най-лошото от неговото изпитание. Той отвори очи.
Все още със спринцовка в ръката си, д-р Гардома го гледаше с меланхоличен поглед.
— Как се чувствувате? — попита той.
— Как би трябвало да се чувствувам? — усмихна се в отговор Лъки.
— Мисля, че мъртъв, след всичко през което сте минал. Но вие имате забележителен организъм, така че ще живеете.
Бигман, който неспокойно се въртеше в края на полезрението му, сега излезе на преден план.
— Недей да благодариш на Майндс — отбеляза той. — Защо този откачалник не се е приземил, за да вземе Лъки, щом е забелязал крака на робота? Какво е чакал? Не е ли оставил нарочно Лъки да умре?
Д-р Гардома остави спринцовката и започна да си мие ръцете.
