— Скот Майндс беше убеден, че Лъки е мъртъв — отвърна той, стоейки с гръб към Бигман. — Единствената му мисъл е била да стои настрана, за да не бъде заподозрян в убийство. Знаеше, че се е опитвал да убие Лъки преди и че другите щяха да си спомнят това.
— Как е могъл да си го помисли? Роботът…
— Майндс бе с ума си тези дни. Той извика помощ. Направи възможно най-доброто.
— Успокой се, Бигман — обади се Лъки. — Не бях в опасност. Проспах този момент в сянката, а сега вече съм съвсем добре. Какво стана с робота, Гардома? Прибрахте ли то?
— Донесохме го в купола. Мозъкът му обаче беше свършил и не можеше да се изследва.
— Много лошо — каза Лъки.
— Хайде, Бигман, елате — повиши глас лекарят. — Оставете го да спи.
— Хей… — възкликна възмутено Бигман.
— Той не ми пречи, доктор Гардома — намеси се веднага Лъки. — Всъщност искам да поговоря с него на четири очи.
Д-р Гардома се поколеба, после сви рамена.
— Нуждаете се от сън, но ще ви дам половин час — каза той. — После трябва да излезе.
— Ще излезе.
Щом останаха сами, Бигман сграбчи Лъки за рамото и силно го разтърси.
— Глупчо такъв — укори го той, — ами ако горещината не бе убила робота точно навреме… както при субетерните…
— Това не беше съвпадение, Бигман — усмихна се весело Лъки. — Ако бях чакал края си като в субетерните програми, щях да бъда мъртъв. Трябваше да измамя робота.
— Как?
— Мозъчната му кутия бе фино полирана. Тя отразяваше голяма част от слънчевите лъчи. Това означаваше, че нагряването на позитронния мозък е било достатъчно силно, за да го повреди, но не и за да го извади напълно от строя. За щастие меркурианската почва в тази част на планетата се състои предимно от рохкава черна субстанция. Успях да размажа малко от нея върху главата му.
— И какво постигна?
— Черното поглъща топлината, Бигман. То не я отразява. Температурата на позитронния мозък бързо се покачи и той почти веднага умря. Все пак роботът беше близо до… но това няма значение. Случи ли се нещо тук, докато ме нямаше?
— Нещо? Уф! Слушай!
И докато Бигман говореше, Лъки слушаше, а изражението на лицето му ставаше все по-строго. Към края на разказа вече се мръщеше гневно.
— Защо все пак се би с Ъртейл? Глупаво е било.
— Лъки, това беше стратегия! — отвърна обидено Бигман. — Ти винаги казваш, че се ръгам като бик напред и не може да се очаква от мен нещо умно. Това беше умно. Знаех, че ще мога да го натупам при слаба гравитация.
— Изглежда, че едва си успял. Глезенът ти е навехнат.
— Подхлъзнах се. Случайно. Във всеки случай, аз спечелих. В борбата бе включена сделка. С лъжите си той можеше да навреди много на Научния съвет, но ако спечелех аз, щеше да ни се махне от главата.
— Можеше ли да разчиташ на неговата дума?
— Ами… — започна смутено Бигман.
— Както каза, ти си спасил живота му — продължи Лъки. — Той сигурно е знаел това, но то все пак не го е убедило да изостави целта си. Мислиш ли, че е вероятно да го стори в резултат на един бой с юмруци?
— Ами… — каза отново Бигман.
— Особено ако загуби и бъде вбесен от унижението, че са го били пред публика… Слушай какво ще ти кажа, Бигман. Ти просто си искал да го набиеш, загдето ти се е присмивал. Приказките за сделка са били само извинение, което да ти даде възможност да го натупаш. Прав ли съм?
— О, Лъки! Марсиански пясъци…
— Не съм ли прав?
— Аз исках да направя сделка.
— Но преди всичко си искал да се биеш. Виж сега каква бъркотия стана.
— Съжалявам — сведе очи Бигман.
— О, Велика галактико, Бигман — размекна се веднага Лъки. — Не ти се сърдя. Всъщност се сърдя на себе си. Подцених робота и почти се оставих да бъда убит, защото не мислех. Видях, че е повреден, но изобщо не свързах това с ефекта от горещината върху позитронния му мозък, докато не стана твърде късно… Е, миналото е урок за бъдещето, но иначе нека забравим това. Въпросът е, какво да правим при създалото се положение с Ъртейл.
— Във всеки случай ние се отървахме от него — каза Бигман и настроението му отново се повиши.
— Да — съгласи се Лъки, — но какво ще кажеш за сенатора Свенсон?
— Хм.
— Как да обясним случилото се? Научният съвет е подложен на разследване, а в резултат на един двубой, подбуден от близък до Съвета човек, който е почти негов член, агентът умира. Не звучи добре.
— Беше нещастен случай. Псевдогравитационното поле…
— Това няма да ни помогне. Ще трябва да поговоря с Пивърейл и…
Бигман се изчерви и каза бързо:
— Той е старчок. Не обърна никакво внимание на случилото се.
Лъки се надигна на лакът.
— Не обърна никакво внимание ли? — попита той. — Какво искаш да кажеш?
— Точно така — отвърна енергично Бигман. — Дойде, когато Ъртейл вече лежеше неподвижно на пода и изобщо не реагира. Попита само дали е мъртъв и това беше всичко.
— Всичко ли?
— Да. После попита къде си и каза, че Майндс се е обаждал. Съобщил, че те е убил някакъв робот.
— Това ли е всичко? — попита отново Лъки и хвърли на Бигман бърз изпитателен поглед.
— Да — отвърна неловко Бигман.
— Какво се случи оттогава насам? Хайде, Бигман. Ти не искаш да говоря с Пивърейл. Защо?
Бигман погледна встрани.
— Хайде, Бигман, кажи.
— Ами, ще бъда съден или нещо такова.
— Съден!
— Пивърейл каза, че това е убийство и новината ще стигне до Земята. Каза още, че ще бъдем привлечени под отговорност.
— Добре. Кога е процесът?
— О, Лъки, не трябваше да ти казвам. Доктор Гардома предупреди, че не трябва да се вълнуваш.
— Не ме третирай като квачка пиленцата си, Бигман. Кога е процесът?
— Утре в два часа след обяд по стандартното време на Системата. Но няма за какво да се безпокоиш, Лъки.
— Повикай доктор Гардома — каза Лъки.
— Защо?
— Направи каквото ти казвам.
Бигман излезе и след малко се върна с доктор Гардома.
— Нали ще мога да стана от леглото утре в два часа след обяд?
Д-р Гардома се поколеба.
— Бих предпочел да лежите по-дълго — каза той.
— Не ме е грижа какво предпочитате. Нали няма да е опасно за живота ми?
— Няма да е опасно дори да станете веднага, мистър Стар — отвърна обидено д-р Гардома, — но не е препоръчително.
— Добре, тогава кажете на доктор Пивърейл, че ще присъствувам на процеса срещу Бигман.
