— Не разбираш ли бе, момче? Причината това да е идеалната ситуация е, че всички са сигурни, че Трофеят не може да бъде откраднат!
Беше все същият отговор, който Аахз ми бе давал последните десетина пъти, когато го бях попитал, така че аз му отвърнах с вече познатото възражение:
— Причината да са сигурни е там, че той наистина
— Не, ако следваш моите указания, няма да забележат — намигна менторът. — Довери ми се.
Не ми вдъхна увереност. Не мислете, че не вярвам на Аахз. Щедрата му способност да ме вкарва в беди отстъпва единствено на способността му да ме измъква отново и отново от тях. Просто имах предчувствието, че този път неговите измъквателни качества ще бъдат подложени на върховно изпитание.
Тъкмо се канех да му го обясня, и от тълпата около нас се надигна такъв рев, че сложи край на всяка надежда за разговор. На сцената се беше появил очакваният Трофей.
Бяхме избрали внимателно позицията си. Мястото бе там, където процесията щеше да се доближи най- много до северната стена на Вегас… и следователно, където Трофеят стигаше най-близо до градската порта на пътя за Та-хоу.
Както изискваше планът на Аахз, щом статуята мина покрай наши милости заедно с военния си ескорт, ние размахахме юмруци във въздуха и заподскачахме от възторг. Само дето нямаше никакъв смисъл да крещим. Наоколо изригна такава врява, че два гласа повече или по-малко изобщо не можеха да се забележат, а трябваше да пестим силата на белите си дробове за самата кражба. Не се оказа трудно и да си пробием път към края на тълпата. За да се озовем в желаната от нас позиция, беше достатъчно просто да не се вкопчваме в схватка, когато всички останали пред нас ни ръгаха с лакти назад.
— Дотук добре — избъбри под нос Аахз, хвърляйки бърз поглед по гърбовете отпреде ни, та да се увери, че никой не ни наблюдава.
— Може би е по-разумно да се откажем, докато имаме преднина — предложих с надежда.
— Млъкни и почвай да работиш — изстреля той с тон, който не оставяше място за спорове.
Със стаена въздишка затворих очи и се заех да правя леки корекции в нашата маскировка.
Когато за пръв път усвоих заклинанието за преобразяване, идеята бе да изменям единствено чертите на лицето и очертанията на тялото на дадено същество така, че то да наподобява друго. По-късно, след доста практикуване се научих да въздействам върху външния вид на неодушевени предмети — при условие че някога те са били живи. Аахз се бе възползвал от тази модификация за ново приложение… и по-точно за промяна в състоянието на нашите дрехи. Щом приключих, ние не само изглеждахме като тупани, но и бяхме облечени в униформи на вегаски войници.
— Достатъчно добре, момче — избуча менторът, а после ме тупна по рамото. — Хайде!
И с тия думи се хвърли в тарапаната, пробивайки ми път така, че да се появя на улицата зад трофейна ти процесия. Едно от нещата, които Аахз владее най-съвършено, е да си проправя коридор през подвижни предмети, например хора.
— Дайте път! — ревеше той. — Настрани! Дайте ни път!
Следвайки го по петите, и аз внесох своята дан към гюрултията.
— Тахойци! — викнах. — На Южната стена! Тахойци!
Това пък е сред нещата, които аз владея най-добре — да пищя панически.
За миг сякаш никой не ни чуваше. Сетне няколко глави се извърнаха. Още два-три гласа се присъединиха към моя.
— Тахойци! — извикаха те. — Нападнали са ни!
Мълвата пламна из тълпата пред нас като горски пожар, тъй че когато се добрахме до ариергарда на процесията, тя бе спряла на място. Войниците се мотаеха насам-натам и току заклещваха оръжия между телата наоколо, защото се опитваха в един и същ миг да обхванат с поглед навалицата, покривите и небето.
— Тахойци! — креснах аз, докато се промъквах през тях.
— Къде?
— На Южната стена.
— Къде, бе?
— На Южната стена.
— Кой?
— Тахойците!
— И къде?
Тази абракадабра можеше да продължи до безкрай, ала на сцената се появи напет офицер. Явно беше по-интелигентен от войниците около нас… което означава, че вероятно би спечелил спора с някоя ряпа.
— Какво става тук? — запита той и властният му глас накара глъчката в строя да затихне.
— Тахойци, гу’сине! — изпъшках аз, все още малко без дъх от предишното ми изпълнение. — Нападат ни с много войска на Южната стена!
— Южната стена? — удиви се офицерът. — Но Та-хоу е на север оттук.
— Сигур’ са заобиколили града — предположих бързо-бьрзо. — Връхлитат върху Южната стена.
— Ама Та-хоу е на север от нас — настоя онзи. — Защо ще атакуват Южната стена?
Тромавият му ум ме вбеси. Освен това той заплашваше напълно да провали плана ни, който разчиташе на импулсивните действия.
— Да не се каниш да спориш сега, докато ония жълто-сини идиоти превземат града? — наострено запита Аахз, когато си проби път до мен. — Ако заради твоята нерешителност избият всички, Съветът ще те разжалва до редник.
Тази вероятност не бе много оправдана логически, така че глупакът я взе присърце. Изтегли меча си и се обърна към войниците край него.
— На Южната стена — заповяда. — След мен!
— На Южната стена!
Викът бе подхванат; аскерите се врътнаха на пети и затърчаха обратно назад.
— Хайде на Южната стена! — повторих аз за кой ли път и потеглих заедно с тях.
Внезапно нечия мощна ръка докопа рамото ми и ме запокити към един зид тъй силно, че ми изкара въздуха.
— На Южната стена!
Беше Аахз, който се бе облегнал по такъв начин, че да ме затисне към зида, докато отпращаше с длан минаващите край нас войници.
Най-подир леко извърна глава, за да каже нещо и на моя милост.
— Къде си тръгнал? — попита любопитно.
— Към Южната стена? — предположих с тъничък гласец.
— Защо?
— Защото тахойците… ох!
Почувствах се изключително глупаво. Освен това се почувствах смазан, и то не съвсем леко. Первектът не е категория „перо“.
— Мисля по-добре, когато мога да дишам — изтъкнах хрисимо.
Земята се изплъзна изпод стъпалата ми и се удари в мен, понеже Аахз измести тежестта си напред.
— Престани да се правиш на шут, момче — озъби се той, като ме вдигна пак на крака. — Имаме още работа, разбираш ли?
Както съм казвал и друг път, човек може да завиди на Аахз колко ясно схваща очевидното. Дузина войници все още се тълпяха около Трофея, чиято носилка сега лежеше на земята. Забелязах и друга дребна подробност — камарата кибици, които продължаваха да се мотаят наоколо, спорейки над последната промяна в ситуацията.
— Сър, какво ще правим? — изсъсках.
— Просто остави всичко на мене — сряза ме той самоуверено.
— Добре — кимнах.
