Митично подвеждане

— Всъщност слушай к’во искам да сториш…

— А какво стана с „Остави всичко на мене“? — възнегодувах.

— Млъкни и си отвори ушите — нареди Аахз. — Искам да промениш лицето ми и униформата така, че да са като две капки вода с тези на офицера, с когото разговаряхме.

— Но…

— Абе, просто го направи!

За миг необходимите корекции бяха извършени и моят ментор закрачи гневно към останалите войници.

— Какво се туткате тук? — ревна им той. — Веднага на Южната стена заедно с другите!

— Ама… ние… нашите заповеди са да пазим Трофея — объркано запелтечи най-близкият солдат.

— Ще го пазите, като не допуснете тахойците в града — избоботи Аахз. — Сега марш на Южната стена! Лично ще обвиня всеки, който се опита да изостане, в страхливост пред лицето на врага. Знаете ли какво е наказанието за това?

Аз може и да не зная, но те очевидно знаеха. Никой не отвърна на Аахзовия въпрос, тъй като войниците вече спринтираха по улицата към Южната стена.

Толкова за военния ескорт на Трофея. Чудех се обаче как смята да се справи первектът с мотаещата се наоколо тълпа.

— Граждани на Вегас! — прогърмя гласът му сякаш в отговор на мълчаливия ми въпрос. — Нашият прекрасен град е нападнат. Аз, разбира се, не се съмнявам, че вие на драго сърце ще пожелаете да помогнете на армията в тази битка, но за да допринесете колкото се може повече, трябва да сте дисциплинирани и подредени. Ето защо искам всички доброволци тук да се строят в една редица пред мен за нареждания. Онези, които не са в състояние да служат, следва да се върнат по домовете си незабавно, така че милицията да има къде да маневрира. Тъ-ъй… доброволци, строй се!

За секунди двамата с Аахз останахме сами на улицата. Тълпата потенциални помагачи се изпари като вода, пръсната върху нажежен тиган.

— Дотук с очевидците — ухили се моят ментор и ми намигна.

— Къде отидоха всички? — попитах, като заизвивах врат да се огледам.

— Вкъщи, разбира се — самодоволно се усмихна Аахз. — Никой не ще да го издухат в армията.

Наплюнчих пръст и го вдигнах да видя дали духа.

— Днес не е много ветровито — заявих с известна подозрителност.

По някаква причина това изказване, изглежда, ядоса учителя ми. Той извъртя очи и понечи да каже нещо, ала после явно размисли.

— Слушай, хайде просто да отмъкнем Трофея, м-м? — изръмжа. — Тая история с Южната стена не може да будалка вечно армията, а пък аз преди всичко не ща да съм тук, когато те се върнат.

Този път бяхме напълно единодушни.

— Добре — кимнах, — само че как ще го изнесем от града?

— Лесна работа — махна с десница той. — Спомни си, че аз не съм съвсем слабак.

След тия думи отиде до Трофея, вдигна го и го гушна под мишница, като го подпря нехайно на хълбока си.

— Но, Аахз… — отворих уста.

— Зная какво се каниш да кажеш — предупредително уточни люспестият, стрелвайки ме с очи — и имаш право. По-лесно ще бъде да отмъкнем някаква количка. Онова, което изпускаш предвид, е че тя се явява частна собственост, докато Трофеят принадлежи на целия град.

— Но, Аа…

— Това ще рече — продължи бързо той, — че всеки си мисли, че някой друг пази статуята, поради което ние можем да се измъкнем с нея. Ако обаче откраднем нечия количка, собственикът й на мига ще забележи и ще вдигне тревога. Няма ли да бъде наистина тъпо да ни арестуват за кражба на количка, след като успешно освободихме Трофея?

— О, нямах предвид как ще го носим! — избълвах аз. — Исках да питам как ще го прекараме покрай стражите на Северната порта.

— Тоест? — начумери се Аахз.

— Те няма да ни пуснат да минем ей тъй край тях заедно с Трофея, а аз не мога да го маскирам. Той е метален!

— Хммм… имаш право, момче — умислено заключи моят ментор. — Е, може би ще успеем да… ох, чудничко!

— Какво става? — запитах уплашен.

— Войниците се връщат — оповести той, като наклони глава да чуе по-добре. Знайно е, че Аахз притежава изключително остър слух. — Хубаво де, ще трябва да го направим по бързия начин. Вади И-скачача.

— Кое? — примигнах насреща му.

— И-скачача! — натърти той. — Просто се налага да отмъкнем туй чудо с нас на Буна.

Трескаво изкарах уреда от пазвата си и го подадох на первекта, за да го настрои.

— Ами Танда?

— После ще използваме тази джаджа да върнем Трофея и да освободим момичето — измърмори Аахз. — Не смятах да я употребявам точно сега. Винаги има възможност да е… о, готово. Дръж се, Скийв. Потегляме.

Залепих се по-плътно до него и зачаках да натисне бутона.

Нищо не стана.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА:

Дали пък не трябваше първо да отключа касата, а сетне да изплувам на повърхността?

X. ХУДИНИ

— Нищо не стана.

— Знам — простена Аахз, втренчен в И-скачача. — Това е белята, когато разчиташ на механични джаджи. Само им се довери и веднага те подвеждат.

— Какво не е наред? — притиснах го.

— Проклетото чудо иска презареждане — ядно изруга демонът от Перв. — И няма никакъв начин да го направим, преди армията да се е върнала.

— Тогава дай да се скрием, докато…

— Къде да се скрием? — сряза ме моят наставник. — Имаш ли мерак да помолиш някой гражданин тук да ни скрие? Може би ще им хрумне някакъв въпрос за Трофея, дето го влачим с нас.

— Добре, ти предложи нещо! — озъбих се.

— Работя над проблема — изръмжа Аахз, като се озърташе. — Това, което ни трябва, е… ей там!

Преди да успея да попитам какви ги върши, той отпраши към близкия магазин, дръпна от стената една животинска кожа и започна да увива статуята с нея.

— Страхотно — сухо отбелязах аз. — Сега разполагаме с вълнест Трофей. Не мисля, че той ще заблуди стражите.

— Ще ги заблуди, щом направиш магията — ухили се Аахз.

— Казах ти, че не мога. Това е метал!

— Не Трофея бе, глупако! — кресна менторът. — Кожата. Хващай се на работа! Преобрази я на каквото щеш. Не… превърни я в ранен войник!

Не бях сигурен дали ще стане, но затворих очи и опитах. Един пострадал войник — барабар с разкъсаната и окървавена униформа и влачещите се нозе.