Въпросният Трофей си бе все тъй грозен, както винаги; не че бях очаквал това да се промени. Дори отблизо — докато наставникът ми го съзерцаваше — изглеждаше още по-зле. След малко той се дръпна назад и се вторачи отново в него. Накрая го обиколи, изучавайки чудовището от всички ъгли.
По някаква причина мълчаливата му съсредоточеност ме накара да се чувствам неловко.
— Е, какво мислиш? — попитах в старанието си пак да завържа разговор.
Аахз бавно се извърна към мен и забелязах, че люспите му са забележимо по-тъмни от обичайното.
— Това ли е то? — блъвна той, като махна с палец назад през рамото си към статуята. — Това ли е Трофеят? Значи ти остави да заловят Танда и ни прекара през всичко туй заради едно противно парче скулптура?
Нещо изщрака меко в мозъка ми, запалвайки въгленче гняв. Искам да кажа, че никога не съм се преструвал, че харесвам Трофея, и
— Да, Аахз — произнесох отчетливо. — Сам виждаш.
— От всичките ви тъпи номера, които сте правили, този е върхът! — разбесня се моят ментор. — Ти си заряза учението, профука цяло състояние, да не говоря пък, че сложи вратовете на всинца ни на ешафода, и за какво?
— Да, Аахз — успях да отвърна.
— И Танда! Знам, че си е малко смахната, но чак пък толкова! Много ми се ще да я оставя там, където е сега.
Опитах се да кажа нещо, ама нищо не излезе.
— Всичко, което искам да чуя от теб, чирако, е: защо?
Беше се надвесил заплашително над мен.
— Дори немощните умове се нуждаят от мотив. Какво смятахте да правите вие двамката с тая купчина боклук, когато я откраднехте? Това ми обясни!
— Щеше да е подарък за рождения ти ден! — креснах аз, тъй като бентът най-сетне се отприщи.
Аахз застина на място и по лицето му бавно се разля израз на удивление.
— По… подарък за моя рожден ден? — запита с изтънял гласец.
— Точно така, господине — изръмжах. — Изненада. Искахме да ти намерим нещо специално. Нещо, което никой друг не е имал, независимо колко ще ни коства. Сигурно е било глупаво от наша страна, нали?
— Моят подарък за рождения ден — отрони той, извърнал се да погледне отново Трофея.
— Е, вече всичко приключи — озъбих се диво насреща му. — Нали сме си дръвници с немощни умове, лапнахме такъв голям залък, че трябваше ти да ни отърваваш. Хайде да освободим Танда и да си вървим у дома. Може би тогава ще можем да забравим случая — ако ти ни позволиш.
Первектът стоеше неподвижно с гръб към мен. След като дадох воля на яростта си, изневиделица почувствах, че съжалявам, загдето го насолих тъй безжалостно.
— Аахз? — запитах, доближавайки го отзад. — Хей! Хайде, трябва да го върнем и да вземем Танда.
Той бавно се заобръща, докато погледите ни се срещнаха. В очите му имаше далечен блясък, какъвто до този момент не бях виждал.
— Да го върнем? — благо подхвана менторът. — К’во искаш да кажеш с това „Да го върнем“? Та туй е подаръкът за рождения ми ден!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА:
… и тогава започна веселбата.
Бях присъствал на военни съвети и по-рано. Не съм бил луд по тях, но съм се справял. При тези случаи обаче единствената страна, която имаше някакви смътни умения в областта на магията, беше нашата. Сега и трите страни щяха да разполагат с магьосници.
— Може би няма да дойдат — предположих с надежда.
— Когато става дума за техния ценен Трофей? — ухили се Аахз. — Няма начин. Ще пристигнат.
— Ако са получили съобщенията — поправих го. — Хлапакът Грифин може просто да е отпрашил към хоризонта.
Моят ментор подигравателно вдигна вежда.
— Момче, я си спомни времето, когато ти беше чирак — предложи той. — Да речем, че някой магьосник ти дадеше да занесеш съобщение. Щеше ли да опиташ да се измъкнеш?
— Ами… — предадох се аз.
— Ще пристигнат — заключи твърдо Аахз. — Само бих искал Куигли да е пръв.
След като изчезна и последната ми надежда, аз се посветих на рандевуто и насочих вниманието си към заобикалящите ни предмети.
— Не можеш ли поне да ми кажеш защо се срещаме тук? — попитах. — Защо не сме в гората, където барем има няколко дървета, зад които да се притулим, ако нещата загрубеят. Какво му е толкоз специалното на този щатион?
— Казва се стадион, момче — поправи ме той, като извърна очи нагоре. — И виждам три основателни причини да уговорим срещата си на това място. Преди всичко и вегасците, и тахойците знаят къде се намира. Второ, и двете страни го смятат за ничия земя.
— А третото? — притиснах го аз.
— Ти сам го спомена — размърда рамене Аахз. — Тук няма прикрития. Нищичко, зад което да се скриеш.
— Че туй добре ли е?
— Помисли си бре, момче — въздъхна моят ментор. — Ако ние можем да се скрием зад едно дърво, същото би могъл да направи и някой друг. Разликата е, че те имат повече хора за криене.
— Искаш да кажеш, че не биха се посвенили да ни нападнат из засада? — удивих се.
— Възможността съществува. Аз просто се надявам, че след като уредихме срещата на толкова открито място, сме намалили вероятността.
Едно нещо трябва да призная на Аахз. Всеки път, когато съм уплашен, мога да разчитам на него да изръси точно онова, което е нужно, за да превърне моята уплаха в почти истерична паника.
— Ъ-ъ… сър — започнах предпазливо. — Не е ли вече време да ме посветиш в този твой основен план?
— Естествено — ухили се наставникът ми. — Ще се видим с представителите и на Вегас, и на Та- хоу.
— Но какво мислиш да им кажеш? — не мирясвах аз.
— Пропускаш основното, момче. Причината да се срещна и с едните, и с другите едновременно е, понеже не желая да се повтарям. Значи ако сега ти обясня всичко, на срещата просто ще трябва да се повторя. Разбра ли?
— Не — заявих безцеремонно. — Не разбрах. Смята се, че съм твой чирак, нали? Е, как да ти помагам, като не зная какво става?
— Добър довод — съгласи се Аахз. — Ще ми се да го беше изтъкнал по-рано. Щото в момента е твърде късно. Нашите гости пристигат.
Обърнах се да погледна в посоката, в която той сочеше, и открих, че е прав. От някакъв вход на половината път към горния край на стадиона се бе появила малка група и ето че членовете й слизаха един подир друг по стълбите към терена, където ги чакахме. Докато наблюдавах приближаването им, бях отново поразен от размерите на игрището. Бях схванал, че то е голямо още щом пристигнахме и видях как седалките му редица след редица заобикалят тревното поле. Сега обаче, като гледах колко миниатюрна изглежда групата сред тази обстановка, все по-ясно осъзнавах действителните мащаби на стадиона. Както стояхме, се опитах да си представя, че седалките са изпълнени с хиляди и хиляди хора — всички зяпнали
