— Не е лошо, момче — кимна Аахз и тикна пакета под мишница.
Въздъхнах дълбоко.
Както обикновено, аз не виждах резултата от своята работа. Колчем погледнех, не съзирах никакъв офицер от стражата с ранен другар под мишницата. Съзирах люспестия Аахз, който държи подозрително издут пакет.
— Уверен ли си, че нещата са наред? — запитах със съмнение.
— Разбира се. Само… о-оп! Ето ги. Остави всичко на мен.
Това ми звучеше коварно познато, ала в момента не разполагах с много други възможности. Солдатите вече се виждаха и се носеха към нас с мрачни и яростни гримаси върху лицата.
— Натам! Бързо! Измъкват се!
Ревът на первекта така ме стресна, че душата ми слезе в петите, но аз удържах. Бях почти привикнал към неговите неочаквани гамбити — да, почти.
— След тях! — повтаряше Аахз. — Раниха Чарли!
— Кой е Чарли? — удивих се.
— Трай, момче — изсъска моят учител, като ме награди с кръвнишки поглед, преди да насочи пак вниманието си към войниците.
Те позабавяха лудешкия си бяг и се оглеждаха по напречните улици, щом стигнеха до тях, обаче не променяха посоката. Единственото добро нещо бе, че офицерът, когото Аахз превъплъщаваше, не се забелязваше никъде.
— Не разбирате ли? — изкрещя им маскираният мъж. — Откраднаха Трофея! Натам!
Това свърши работа. С яростен животински рев войниците се извърнаха и потеглиха в направлението, което Аахз им показа.
— Леле-е — промърморих аз с истинско възхищение. — Не ми се ще да ме настигнат, когато държа този Трофей.
— Май ще е определено неприятно — съгласи се менторът. — Така че ако нямаш нищо против, дали можем да тръгнем? Ммм?
— Ох! Веднага, Аахз.
Той вече бе поел и гълташе пътя на едри хапки с мощната си ускорена крачка. Докато бързах да го догоня, реших да не питам за плановете му как да минем покрай стражите на Северната порта. Дразнех го с постоянните си въпроси, а в добавка отговорите му само ме разстройваха.
Щом обаче наближихме портата, започнах все повече да се изнервям и решителността ми все повече да намалява.
— Ъ-ъ-ъ… Искаш ли да сменя маскировката на Трофея? — запитах колебливо.
— Не — долетя резкият отговор. — Но можеш леко да ни пооцапаш.
— Да ни пооцапам? — сконфузих се аз.
— С малко кал и кръв по униформите — поясниха ми. — Колкото да изглежда, че сме участвали в схватка.
Не бях сигурен какво крие в ръкава си, ала побързах да доукрася нашата дегизировка. Между другото това не е толкова лесно, както би ви прозвучало. Опитайте се да си затворите очите и да си представите мръсни униформи, докато се носите почти в тръс по някоя непозната улица. За късмет животът ми с Аахз ме бе обучил да работя в отчаяни условия, така че приключих със задачата си точно когато излизахме на портата.
Като похвала за моето ръкоделие стражът дори не си даде труд да се обърне към нас. Просто се облещи за миг и взе да вика колкото му глас държи дежурния офицер. Докато онзи се появи, ние се бяхме приближили достатъчно, та да можем да преброим зъбите му, когато неговата челюст увисна.
— Какво става тук? — запита той най-подир, вече възвърнал си самообладанието.
— Боища по улиците — изпухтя Аахз, реалистично имитирайки уморен войн. — Имат нужда от помощта ви. Ние сме вашата смяна.
— Нашата смяна! — начумери се офицерът. — Но този човек е в безсъзнание, а вие изглеждате като… Боища ли рече?
— Достатъчно сме годни да стоим на вратата — настоя Аахз и с мъка се поизправи. — Ще сторим всичко, за да освободим неколцина по-годни за битка мъже.
— Каква битка? — изпищя другият, като с мъка потисна желанието си да раздруса первекта, дано го освести.
— Бунтове — примигна моят ментор. — Букитата са сменили залозите за войната и не зачитат по- раншните залагания. Ужасно е.
Офицерът пребледня и се присви, сякаш го бяха ударили.
— Но това означава… Че аз съм заложил на тази война спестяванията си за цял живот. Не могат да го направят.
— По-добре побързай — подкани го Аахз. — Ако тълпите разкъсат букитата, никой няма да си получи парите обратно.
— След мен! Всички до един! — изрева с пълно гърло дежурният офицер, въпреки че не бе нужно. Стражите вече бяха тръгнали. Очевидно той не беше единственият, чиито мангизи бяха оставени на грижите на господа букмейкърите.
Началникът закрачи подир войниците си, след туй поспря да ни метне одобрителен поглед.
— Не знам дали ще получите медал за това — заяви мрачно той, — но аз няма да го забравя. Имате личната ми благодарност.
— Няма защо, пуяк такъв — промърмори Аахз, когато човекът хукна с все сила.
— Знаеш ли, бас държа, че наистина никога няма да го забрави — усмихнах се.
— Май се чувстваш много доволен, а, момче? — отбеляза люспестият, като повдигна критично вежда към мен.
— Да — потвърдих скромно.
— Е, полага ти се — разсмя се той и ме тупна по гърба. — Мисля обаче, че ще е най-добре да празнуваме на известно разстояние.
— Съвсем вярно — съгласих се аз и махнах великодушно към отворената врата. — След вас.
— Не, след вас! — контрира ме учителят, повтаряйки жеста ми.
Тъй като не желаехме да прахосаме в спор още време, минахме рамо до рамо сега непазената от никого северна порта на Вегас, понесли триумфално нашата плячка. Това би трябвало да реши нещата. Щом отмъкнахме успешно Трофея, би било нищо работа да го върнем на Та-хоу, да го разменим за Тананда и да се поотпуснем на едно празнуване у дома на Буна.
Всъщност редно бе да съм по-наясно с живота.
Всеки път, когато ситуацията изглежда кротка и спокойна, се случва нещичко, което да ни обърка картите. Ако не се появят непредвидени външни усложнения, то или се развихря нравът на Аахз, или аз си отварям голямата уста. В този случай външни усложнения нямаше, но късметът ни се изчерпа. Нито пък можеше да укоряваме някого от нас: и двамата търпяхме критика. Аахз — за своя нрав, а моя милост — заради голямата си уста.
Почти се бяхме върнали на мястото, където скрихме Грифин, когато первектът отправи едно неочаквано искане:
— Слушай, момче, какво ще речеш да махнеш маскировките ни за малко?
— Защо? — попитах логично.
— Без специална причина — сви рамене той. — Просто желая да погледна този Трофей, който ни създаде толкова много грижи.
— Че не го ли видя във Вегас? — сбърчих чело аз.
— Не истински — призна моят ментор. — Отначало бях зает да прогоня войниците и цивилните, а след това пък беше нещо едро и тежко за носене. Така и не се спрях да го разгледам, както следва.
За да отстраня маскировките, ми бяха нужни само няколко секунди. По-лесно е да ги махнеш, отколкото да ги създадеш, понеже можеш да видиш как трябва ди изглежда крайният резултат.
— Заповядай! — обявих.
— Благодаря, момче — ухили се Аахз, остави Трофея на земята и бързо го разви.
