напрегнаха до болка. Продължи да плъзга валяка по стената, заслушана в бръмченето на мотора. За нищо на света нямаше да спре.
— За мен не е незначително. Зная какво искам.
— Така ли?
Магьосникът бе някъде край нея. Бе успял да се промъкне. Караше я да усеща студ. Може би самият той бе този студ.
„Твое собствено място. Доскоро мислеше, че след всичките години работа в услуга на другите имаш такова. Нима някого го е грижа, че вече те няма там?“
Бе насочил стрелата си право към целта. Дали някой изобщо бе забелязал отсъствието й в библиотеката? Някой от всички хора, с които бе работила? От всички клиенти, които бе обслужвала? Или бе толкова лесно заменима, че дори за миг не бяха усетили липсата й.
Нима никой не се интересуваше от нея?
— Ти отдаде на един мъж сърцето и верността си, а той те изостави, без да се поколебае. Би ли могла да кажеш, че си означавала много за него?
„Не достатъчно“, помисли си тя.
— Мога да променя това. Той може да ти принадлежи. Мога да ти дам и много други неща. Успех?
Книжарницата бе пълна с хора. Етажерките бяха отрупани с книги. Всички места на масите бяха заети от клиенти, които пиеха чай и разговаряха. На пода в ъгъла седеше малко момче, разтворило в скута си „В страната на дивото“.
Атмосферата бе задушевна и съчетаваше удоволствие и успешен бизнес.
Стените бяха в идеалния цвят. Малъри се бе оказала напълно права. Приятното осветление създаваше уютна обстановка, а книгите, подредени на рафтове и витрини, сякаш приканваха човек да ги вземе.
Тя обикаляше като призрак около хората, които купуваха или просто разглеждаха, седнали или прави. Виждаше познати и непознати лица, чуваше гласове и долавяше аромати.
Атрактивно бяха подредени обложки на книги, красиви ленти за отбелязване на страницата и поставки, каквито бе решила да предлага. А нима креслата не бяха идеални за четене? Големи, удобни, примамливи.
Идеята да ползват кухнята като общо помещение за трите фирми бе невероятно сполучлива. Съчетанието на книги, свещи, лосиони и произведения на изкуството илюстрираше взаимното допълване на всяка дейност с останалите две.
Дейна осъзна, че това е представата й за съвършенство. Всичко, което би могла да желае.
— Ще се чувстваш удовлетворена, разбира се, но няма да ти бъде достатъчно.
Обърна се. Той бе там. Не се изненада да види Кейн до себе си, докато хората преминаваха около тях и през тях.
„Кои са призраците всъщност?“, неволно се запита тя.
Бе тъмнокос и красив, почти романтично привлекателен. Черните му коси обграждаха покоряващо лице със строги черти. Очите му се усмихваха, загледани в нейните, но зад тях се таеше нещо страховито.
— Защо няма да ми бъде достатъчно?
— Какво ще правиш в края на деня? Ще прекарваш вечерите сама в компанията на книгите си? Сама, когато всички други са заедно със семействата си? Мислиш ли, че някой ще се сеща за теб, след като излезе от тук?
— Имам приятели. Имам семейство.
— Брат ти има жена до себе си, а тя има него. При тях няма място за теб, нали? Третата има син и ти никога не ще бъдеш част от това, което споделят. Ще те изоставят както всички други.
Думите се забиваха като стрели в сърцето й и я накараха да изпита мъчителна болка, когато отново срещна усмивката му, почти издаваща съчувствие.
— Мога да го накарам да остане при теб. — Говореше с успокояващ тон, сякаш разбираше страданието й. — Мога да го накарам да си плати за това, което ти е причинил с безразсъдството си и отказа си да прозре от какво се нуждаеш. Нима не би искала да те обикне както не е обичал никоя друга? Тогава ти ще избереш дали да го приемеш, или да го прогониш.
Озова се в стая, в която не си спомняше да е била, но й се струваше позната. Просторна спалня, изпълнена с цветове. Тъмносини стени, огромно легло с пурпурна покривка и златисти възглавници. Имаше две внушителни кресла срещу камина, в която пращеше огън. Тя седеше на едното от тях, а Джордън бе коленичил до краката й. Притискаше ръцете й в своите.
Изведнъж пръстите му трепнаха.
— Обичам те, Дейна. Не съм предполагал, че съм способен да изпитвам такива чувства. Струва ми се, че няма смисъл да дишам, ако ти не си до мен.
Това не бе истина. Лицето му никога не издаваше слабост и не би могло да добие толкова умоляващ израз.
— Престани.
— Трябва да ме изслушаш — настойчиво промълви той и отпусна глава в скута й. — Трябва да ми дадеш шанс да ти докажа любовта си. Най-голямата грешка в живота ми бе, че те изоставих. Оттогава каквото и да направя, до каквото и да се докосна, не означава нищо за мен. Ще сторя всичко, което поискаш. — Вдигна глава и тя с ужас видя в очите му да проблясват сълзи. — Ще бъда какъвто желаеш, само ми прости и ми позволи да те боготворя през всяка минута от всеки ден, до края на живота си.
— Махни се от мен, по дяволите!
Ужасена и обзета от паника, блъсна Джордън, повали го на земята и скочи на крака.
— Ритай ме. Удряй ме. Заслужавам го. Само ми позволи да остана с теб.
— Мислиш, че искам това? — изкрещя тя и се завъртя в кръг. — Опитваш се да ме контролираш, като превръщаш мислите ми в картини? Ти не разбираш какви са истинските ми желания и затова ще те победя. Никакви пазарлъци, нещастнико. Тази сцена е не само измамна, а жалка.
Яростният й вик отекна, когато се върна в празната боядисана стая и видя валяка да се търкаля в краката й.
На бялата стена с катранени букви бе изписано посланието:
— Няма да стане, копеле.
Въпреки че ръцете й трепереха, взе валяка и нанесе върху черните букви нов пласт бяла боя.
Но надписът отново се открои и пръстите й здраво стиснаха дръжката.
— Почакай, почакай!
Умът й заработи трескаво. Изведнъж хвърли валяка и по пода се разля боя. Грабна чантата си, докато тичаше към вратата така, сякаш спасява кожата си.
След минути нахълта в апартамента си. Стовари чантата и разтвори копието на „Отело“ от библиотеката.
— „Удави се, удави се“. Тук е.
Докато нетърпеливо прелистваше книгата, напрегна паметта си да си спомни сцената, от която бе този цитат.
Беше реплика на Яго, когато прилага един от триковете си върху Родриго. Знаеше я.
Когато я намери, седна на пода.
— „Жажда за кръв и задрямала съвест — прочете тя на глас. — Хайде, бъди мъж. Удави се! Дави котки и слепи кутрета“.
Положи усилие да се успокои.
„Жажда за кръв и задрямала съвест“. Да, това бе подходящо описание за силите, които движеха Кейн.
Ревност, завист, злоба, предателство и амбиция. Това, за което Яго знаеше, а Отело бе в неведение. Кейн в ролята на Яго? А богът-крал — на Отело? Кралят не бе убил никого, но бе загубил обичаните си дъщери заради лъжи и амбиция.
А пиесата… определено в нея имаше и красота, и истина, и смелост. Дали тя бе ключът?
Дейна реши да действа систематично. Претърси книгата и подвързията й, остави я и направи същото със своето копие. Отново седна и внимателно препрочете цялата сцена.
